Прелестен хаос

— Разбираш ли какво означава това? — Ейбрахам знаеше, че казаното означава всичко за нея и тя трепна при звука на неговите думи, сякаш те също бяха част от пророчеството. — Първата Самородна в семейството на Дюшан ще бъде Мрак, Катаклист. — Говореше за нея. — Но втората ще има шанс. Ще може сама да се Призове.

Сарафина намери смелост и зададе въпроса, който я измъчваше.

— Защо ми помагате?

Ейбрахам се усмихна.

— Имам момче, не по-голямо от Лена. Баща ти го отглежда. Родителите му са го изоставили, защото има някои много необичайни сили. Очаква го и необичайна съдба.

— Но аз не искам дъщеря ми да става Мрак.

— Не мисля, че разбираш истински същността на Мрака. Умът ти е бил отровен от светлите чародейци. Светлината и Мракът са двете страни на едно и също нещо.

Част от Сарафина се чудеше дали не е прав. Молеше се да е така.

Ейбрахам започна да я учи как да контролира силите си и гласовете. Имаше само един начин да ги прогони. Сарафина предизвикваше пожари, подпалваше ниви с царевица и горски участъци. Беше облекчение да освободи мощта си. И никой да не пострада.

Но гласовете все още идваха за нея, шепнеха й същата дума отново и отново.

Пали!

Когато те не я преследваха, чуваше гласа на Ейбрахам в главата си, моменти от разговорите им се повтаряха постоянно в съзнанието й: „Светлите чародейци са по-лоши и от смъртните. Изпълнени са със завист, защото силите им са по-нисши. Искат да замърсят кръвта ни, като я смесят с кръвта на смъртните. Но Общият ред няма да го допусне“.

Късно през нощта някои от думите й звучаха логично. „Светлите чародейци отхвърлят Мрачния огън, от който са създадени всички сили.“ Някой се опитваше да зарови дълбоко в сенките на съзнанието си. „Ако бяха достатъчно силни, щяха да избият всички ни.“

* * *

Лежах на пода в разхвърляната си стая, вперил очи в синия таван. Лусил лежеше на гърдите ми и си ближеше лапичките. Гласът на Лена си проправи път в съзнанието ми толкова спокойно и тихо, че почти не я чувах.

Направила го е заради мен. Обичала ме е.

Не знаех какво да й кажа. Вярно бе, но не беше толкова просто. С всяко видение виждахме как Сарафина потъваше все по-дълбоко в Мрака.

Знам, че те е обичала, Лена. Но не мисля, че е можела да се пребори с това, което се е случвало с нея.

Не вярвах, че защитавах жената, убила майка ми. Но Изабел не беше Сарафина, поне не в този момент още. Сарафина бе убила Изабел, както бе направила с майка ми.

Ейбрахам. Това й се е случило.

Лена искаше да обвини някого. Всички искаме. Чух как се обръщат страниците на книгата в ръцете й.

Лена, не я докосвай пак!

Не се тревожи. Не всеки път има видения.

Сетих се за Сиянието, как ме повличаше от този свят в друг на съвсем случаен принцип. Не исках да мисля за последното нещо, което бе казала Лена — „всеки път“. Колко пъти бе отваряла книгата на Сарафина? Лена се обади отново, преди да реша дали да я попитам или не.