Прелестен хаос

Не бях сигурен колко още можех да понеса.

— Предполагам, че това са лоши новини за нас, смъртните.

Джон ме изгледа замислено.

— Смъртните не са нисшата раса. Вие сте просто дъното на хранителната верига. Говореше за чародейците.

Лив затъкна молива зад ухото си.

— Не бях осъзнавала колко много мрази светлите чародейци.

Джон поклати глава.

— Не разбирате. Не говоря за светлите чародейци. Той иска да се отърве от всички.

Лена го погледна изненадано.

— Но Сарафина…

— Не му пука за нея. Просто й казва това, което тя иска да чуе. — Джон вече бе много сериозен. — Ейбрахам Рейвънуд не се интересува от никого.

* * *

Имаше много нощи, в които не можех да спя, но тази нощ просто не исках. Исках да забравя за заговора на Ейбрахам Рейвънуд за унищожението на света и за обещанието на Лилум, че той щеше да се самоунищожи така или иначе. Освен ако някой не пожелаеше да се жертва. Някой, когото първо трябваше да открия.

Ако заспях, тези мисли щяха да се преобразят в съзнанието ми в кървави реки — толкова реални, колкото калта по чаршафите ми от онези първи дни, когато срещнах Лена. Исках да намеря място, където да се скрия от всичко това, където кошмарите и реките, и реалността не можеха да ме докоснат. За мен това място винаги бе в някоя книга.

Знаех подходящата. Не беше под леглото ми, а в една от кутиите за обувки, подпрени на стената. В тези кутии пазех всичко ценно за мен и знаех какво имаше във всяка от тях.

Поне така си мислех.

За секунда не можех да помръдна. Оглеждах с очи яркооцветените картонени кутии, търсейки в главата си картата, която щеше да ме доведе до тази, която ми бе нужна. Но тя не бе там. Ръцете ми започнаха да треперят. Дясната — онази, с която доскоро пишех — и лявата — онази, която използвах сега.

Не знаех къде е кутията.

Нещо не беше наред с мен и то нямаше нищо общо с чародейците или с Пазителите, или с Общия ред. Променях се, изгубвах се все повече и повече, с всеки изминал ден. И нямах представа защо.

Лусил скочи от леглото ми, когато почнах да ровя из кутиите, да хвърлям капаците им, да вадя навън всичко — от капачки на бутилки и баскетболни карти до стари снимки на майка ми — и да го изсипвам по пода. Не спрях, докато не я намерих в една черна кутия „Адидас“. Махнах капака и тя бе там — „За мишките и хората“ на Стайнбек.

Историята не бе щастлива, от онези, които се очаква човек да чете, когато иска да избяга от всичко, което го измъчва. Но я избрах с определена причина. Имаше нещо за жертвата; независимо дали бе саможертва или принасяне на друг в жертва, за да спасиш живота си — това беше въпрос на мнение.

Реших, че мога да стигна най-накрая до по-твърдо решение за това, докато прелиствам страниците отново. Беше прекалено късно, когато изведнъж осъзнах, че някой друг също търсеше отговори на страниците на друга книга.

Лена!

Тя също четеше в този момент.

Когато Сарафина стана на деветнайсет години, роди прекрасно момиченце. Бебето бе изненада и макар че Сарафина прекарваше часове, взирайки се в деликатното личице, детето бе благословия за нея. Но и още нещо. Сарафина никога не бе искала да има дете. Не искаше то да има същия изпълнен с несигурност живот, който бе предопределен за всички от рода Дюшан. Не искаше да се налага детето й да се бори с Мрака, който щеше да дебне вътре в него. Докато момиченцето й не получеше истинското си име, на шестнайсет години, Сарафина щеше да я нарича Лена, защото това означаваше „ярката“, с жалката надежда, че така ще предотврати проклятието. Джон се бе разсмял. Звучеше му като нещо, което смъртните биха направили — да вложат надеждите си в едно име.

Но Сарафина трябваше да се надява на нещо.

Лена не беше единственият неочакван човек, който се бе появил в живота й.