Прелестен хаос

Понякога я поглеждах и всичко спираше. Светът и всички хора изчезваха и аз знаех, че нищо не може да ни раздели.

Притеглих я към себе си и я целунах, до мъртвото езеро, където никой не можеше да ни види и никой не се интересуваше от нас. С всяка секунда болката в тялото ми се усилваше и притискаше сърцето ми, което биеше все по-бързо, но не спрях. Нищо друго нямаше значение. Исках да чувствам ръцете й по кожата си, устните й да захапват долната ми устна. Исках да усещам тялото й до моето, докато спра да чувствам всичко друго.

Защото, имах неприятното предчувствие, че ако не откриехме този, който ни беше нужен, онзи, който бе двама, и ако не го убедяхме да стори каквото трябваше да се направи до Осемнайсетата луна, нямаше да има никакво значение какво щеше да се случи на никого от нас.

Тя затвори очи, аз затворих моите и макар че не се държахме за ръце, ми се струваше, че го правим.

Защото и двамата знаехме какво имаше помежду ни. И никой, и нищо не можеше да ни го отнеме.

20.XI Следващото поколение

— Назад, бойскаутче. Казах всичко, което знам. Защо ще крия нещо? — усмихна ми се Джон и погледна към Лив. — Вече само на думи аз съм мъжът, който носи панталоните вкъщи. Тя е тази с колана.

Вярно беше. Коланът му със скорпиона бе увит около китката на Лив. Лена й го беше дала, защото сега тя беше бавачката на Джон, когато Макон не беше с него. Никога не го оставяха сам. Нощем Макон даже правеше заклинание за прикриване и затваряне на кабинета.

Но ако Джон казваше истината за способностите си, можеше просто да го докосне и щеше да получи нови сили. Въпросът беше защо не го правеше? Започвах да си мисля, че не искаше, но в това нямаше никакъв смисъл.

Не че напоследък нещо имаше.

След разговора ми с Лилум — Колелото на съдбата, Царицата на демоните, мисис Инглиш, която не беше мисис Инглиш — имах повече въпроси, отколкото отговори. Нямах представа как да намеря онзи, който бе двама, а не знаех колко време ни оставаше. Трябваше да разбера кога ще настъпи Осемнайсетата луна. Не исках да се откажа от идеята си, че тя е свързана с Джон Брийд — още откакто другият Джон в Здравния център ми написа онова послание за края на света.

На този Джон обаче явно не му пукаше. Излягаше се в едно походно легло, опряно до стената и правеше само две неща: спеше и ме вбесяваше.

Лена бе нервна. Определено очарованието му вече не й действаше.

— Ейбрахам трябва да ти е споменал нещо за Осемнайсетата луна.

Той сви отегчено рамене.

— Приятелят ти не спира да дрънка за това, но Ейбрахам не ми е говорил нищо.

— Така ли? А защо не си довлечеш тук задника, за да ти го сритам?

Итън, успокой се. Не му позволявай да те засегне.

Лив пристъпи към мен.

— Итън, моля те да се държим цивилизовано. Доколкото знаем, Джон е също такава жертва на терора на Ейбрахам като всички нас.

В гласа й личеше съчувствие, даже прекалено много съчувствие.

— Напоследък да е ухапвал някого от твоите най-добри приятели? — троснах й се аз.

Лив ме погледна засрамено.

— Тогава не искам да чувам нито дума за цивилизовано поведение и други простотии.

Джон се надигна от леглото.

— Не й говори така. Ядосан си на мен. Не си го изкарвай на Оливия. Тя се побърква и работи без почивка, за да ви помогне.

Погледнах към Лив. Тя се бе изчервила и свела глава; преструвайки се, че проверява данните на циферблата на селенометъра си. Зачудих се дали инкубуският магнетизъм на Джон най-накрая не беше почнал да й влияе.

— Не се обиждай, но си затвори устата.

— Итън! — Лена ме стрелна с нейната версия на строгия поглед. Сега бях атакуван от две страни.

На Джон явно му бе забавно.

— Ту искаш да говоря, ту да мълча. Кажи ми, когато си изясниш желанията.

Нямах никакво желание да говоря с него. Исках просто да изчезне от живота ми.

— Лив, какъв е смисълът да го държите тук? Нищо важно не ни е казал. Обзалагам се, че използва чародейските сили, които е изсмукал, и изпраща съобщения на Ейбрахам и Сарафина. Сигурно вече знаят къде е и скоро ще се появят.

Лив скръсти ръце на гърдите си неодобрително.

— Джон не изсмуква ничии сили. През повечето време е тук с мен. Или с Макон и с мен. — Пак започна да се изчервява. — Като му крещиш, няма да постигнеш нищо. На практика Джон е бил изтезаван през целия си живот. Не можеш да си представиш как са се държали с него Ейбрахам и Силас. Нищо, което кажеш, не може дори да се доближи до това, което е преживял, докато е растял.

Обърнах се към Джон.

— Значи това правиш сега? Разказваш тъжни истории на Лив, за да я накараш да ти съчувства? Човече, ти наистина си голям манипулативен задник.

Джон стана и дойде до мен.

— Странно, аз пък си мислех какъв очарователен задник си ти.

— Наистина ли? — попитах аз, свивайки вече ръката си в юмрук.

— Не. — И той направи същото.

— Достатъчно! — извика Лена и застана помежду ни. — Така не помагате.

— И не е научно издържано, вежливо и възпитано. Да не споменавам, че няма и най-малък намек за забавно — добави Лив.

Джон се върна на леглото си.