Прелестен хаос

— Не знам защо всички сте убедени, че това, което става, има нещо общо с мен.

Нямах намерение да му казвам за посланието от момчето в болничната стая.

— Има нещо общо с Осемнайсетата луна. Рожденият ден на Лена е чак през февруари, освен ако Сарафина и Ейбрахам не решат отново да призоват времето по-рано.

Лена скръсти ръце и се загледа в Джон.

Той сви рамене и черната му татуировка се видя под ръкава на тениската.

— Значи разполагате с няколко месеца. По-добре се разбързайте.

— Казах ти, тя не твърди, че е Осемнайсетата луна на Лена. Може да нямаме толкова време.

Лив се обърна и ме погледна.

— Кой не е твърдял това?

По дяволите, не исках още да й разказвам за Лилум, особено пред Джон. Лена не беше единственото момиче, което познавах, което бе две неща едновременно. Лив вече не бе официално Пазител, но продължаваше да се държи като такава.

— Никой. Не е важно.

Тя ме наблюдаваше внимателно.

— Ти каза, че момче на име Джон от Здравния център знае за Осемнайсетата луна — онзи от стаята с тъжния рожден ден. Мислех, че това е причината да се заяждаш с Джон.

— „Да се заяждам с Джон?“ Това ли смяташ, че правя?

Не можех да повярвам колко бързо й бе промил мозъка.

— Всъщност бих го нарекъл „тормоз“ — усмихна се самодоволно Джон, но не му обърнах внимание. Бях зает да разреша спора ни с Лив.

— Да, имаше момче на име Джон, но не беше в стаята с рождения…

Не довърших.

Момче на име Джон.

Лена ме погледна.

Стаята с рождения ден.

И двамата мислехме за едно и също.

Ами ако през цялото време сме подхождали погрешно към това?

— Джон, кога е твоят рожден ден?

Той се беше проснал на леглото и подхвърляше гумена топка — тя се удряше в срещуположната стена, над краката му, и се връщаше при него.

— Защо? Искаш да ми спретнеш купон ли, смъртни приятелю? Не си падам много по тортите.

— Просто отговори на въпроса — каза Лена.

Топката се удари отново в стената.

— През декември, 22. Поне така ми е казвал Ейбрахам. Но може и да е избрал просто някакъв случаен ден. Той ме намери, помните ли? Не е като да е имало бележка с рождената ми дата, забучена с карфица на дрехите ми.

Не можеше да е толкова глупав и да не схваща.

— Да не би Ейбрахам да прилича на човек, на когото ще му пука дали имаш, или нямаш рожден ден?

Топката спря да удря по стената.

Лив прелистваше бясно някакъв алманах. Чувах учестеното й дишане.

— О, божичко!

Джон стана, отиде до масата и погледна през рамото й.

— Какво?

— На 22 декември е зимното слънцестоене, най-дългата нощ в годината.

Джон се тръсна в стола до нея. Опитваше да докарва изражение на досада, но личеше, че любопитството му е събудено.

— Е, нощта е дълга. И какво от това?

Лив затвори алманаха.

— Древните келти са смятали зимното слънцестоене за най-свещения ден през годината. Вярвали са, че колелото на времето спира да се върти за кратко в мига на слънцестоенето. Било е време за пречистване и прераждане…

Лив още говореше, но не чувах нищо от собствените си мисли.

Колелото на времето.

Колелото на съдбата.

Пречистване и прераждане.

Жертвоприношение.

Това ли се опитваше да ми каже Лилум в дома на мисис Инглиш? На Осемнайсетата луна, в нощта на зимното слънцестоене, трябва да бъде направено жертвоприношение, за да бъде създаден новият Ред.

— Итън? — Лена се взираше притеснено в мен. — Добре ли си?

— Не. И никой от нас не е — отвърнах, поглеждайки Джон. — Ако казваш истината и не чакаш Ейбрахам и Сарафина да дойдат да те спасят, трябва да ми разкажеш всичко, което знаеш за него.

Джон се облегна на масата и се втренчи в мен.

— Ако смяташ, че не мога да избягам от този малък кабинет в Тунелите, значи си по-голям идиот, отколкото съм мислел. Нямаш представа на какво съм способен. Тук съм, защото… — погледна за кратко към Лив и продължи, — защото няма къде другаде да отида.

Не знаех дали лъжеше. Но всички знаци — песните, посланията, дори леля Пру и Лилум — сочеха към него.

Джон подаде молив на Лив.

— Вземи червеното си дневниче и ще ви кажа каквото искате да знаете.

След като изслушах спомените на Джон за детството му със Силас Рейвънуд, което приличаше на история за жестоко военно обучение, през което Силас се опитвал да го превърне в безчувствен войник, знаещ наизуст всичките му тъпи античародейски доктрини, дори аз започнах да изпитвам леко съчувствие към него. Не че щях да го призная.

Лив записваше всяка негова дума.

— Значи, да обобщим. Силас мрази чародейците. Интересно. Като се има предвид, че два пъти се е женил за чародейки — отбеляза тя. После погледна към Джон. — И е отгледал един.

Джон се разсмя и нямаше начин да не забележим горчивината в смеха му.

— Не бих искал да съм на твое място, ако той чуе да ме наричаш така. Двамата с Ейбрахам никога не са ме смятали за чародеец. Според Ейбрахам аз съм „следващото поколение“ — по-силен, по-бърз, недосегаем за светлината и всякакви други хубави нещица. Той беше доста апокалиптично настроен за демон. Вярваше, че краят наближава, дори ако се наложеше да го предизвика сам. Искаше по-нисшата раса окончателно да бъде заличена от лицето на земята.