Прелестен хаос

Подобното на паяк растение падна от телевизора и саксията се счупи в каменната камина. Някои от малките керамични фигурки се разпиляха във всички посоки — животът на мисис Инглиш се разпадаше на парчета пред очите ми.

— Тя идва! — провикна се Сарафина към Ейбрахам и осъзнах, че и двамата се взираха в тялото на пода. Опитах се да стана, но гърдите ми все още бяха притиснати от непоносима тежест. Каквото и да се случваше в момента, не можех да го спра.

Беше прекалено късно.

Първо се надигна шията на мисис Инглиш, а тялото й бавно я последва, изправяйки се от земята, теглено нагоре от някаква невидима нишка. Беше ужасно — начинът, по който безжизненото тяло се движеше като кукла на конци. Когато се изправи, очите й изненадващо се отвориха.

Но това не бяха очите на мисис Инглиш. Там имаше само тъмни сенки.

Тресенето спря и цялата стая замръзна.

— Кой ме повика? — проговори мисис Инглиш, но гласът не беше нейният. Беше нечовешки. Нямаше никакви интонации, никаква емоция — звучеше злокобно и гибелно.

Ейбрахам се усмихна. Очевидно се гордееше от направеното от него.

— Аз. Общият ред е нарушен и те призовах, за да доведеш онези, които се скитат в бездната на подземния свят и не намират покой, за да се присъединят към нас.

Очите на мисис Инглиш се взираха в нищото покрай него, но гласът отговори.

— Това не може да бъде сторено.

Сарафина погледна стреснато към Ейбрахам.

— Какво гово…

Той я стрелна с поглед и я накара да замълчи. Обърна се отново към създанието, обитаващо тялото на мисис Инглиш.

— Не бях достатъчно ясен. Имаме тела за тях. Доведи тук бездушните и им предложи телата на светлите чародейци. Това ще бъде съвсем нов ред. Ти ще го създадеш. Ти ще го обвържеш.

От тялото на мисис Инглиш се разнесе боботещ звук, като че ли създанието вътре се смееше по някакъв болен начин.

— Аз съм Лилум. Времето. Истината. Съдбата. Безкрайната река. Колелото на съдбата. Ти не можеш да ми нареждаш.

Лилум. Лилиан Инглиш. Беше като някаква извратена космическа грешка. Само дето не беше шега — особено онази част, която не можех да спра да повтарям в главата си.

Колелото на съдбата ще смаже всички ни.

Ейбрахам изглеждаше смаян, а Сарафина отстъпи назад. Каквато и да бе тази Лилум, двамата явно бяха смятали, че ще могат да я контролират. Ейбрахам стисна по-силно „Книгата на луните“ и смени тактиката.

— Тогава те умолявам — като Царица на демоните. Помогни ни да създадем нов ред. В който Светлината най-накрая ще бъде затъмнена от Мрака завинаги.

Застинах. Всичко си идваше на мястото. Предвещаващата песен бе права. Не бях чувал нито дума за тази Лилум, но песента ме бе предупредила за Царицата на демоните и за Колелото на съдбата няколко пъти.

Опитах се да не се паникьосам.

Лилум отговори с изнервящия си безстрастен глас.

— Светлината и Мракът не значат нищо за мен. Има само една сила, родена от Мрачния огън, където са създадени всички сили.

За какво говореше? Това, че бе Царица на демоните не я ли правеше Мрак?

— Не — прошепна Сарафина, сякаш в отговор на моите мисли. — Не е възможно. Царицата на демоните е истински Мрак, тя е в бездната.

— Същността ми е Мрачният огън, изворът и на двете сили — и на Светлината, и на Мрака.

Сарафина изглеждаше объркана, нещо, което не бях виждал в нея — освен във виденията.

И тогава осъзнах, че двамата с Ейбрахам не разбираха Лилум изобщо. Не че аз я разбирах напълно, но знаех, че тя не е потънала в мрак, както те смятаха. Беше нещо различно, нещо уникално. Може би Лилум беше сив, нов нюанс в спектъра.

А може би беше точно обратното и Лилум не притежаваше нито Мрак, нито Светлина — тя беше отсъствие и на двете.

Но и в двата случая тя не бе една от тях.

— Но ти можеш да създадеш нов ред — каза Сарафина.

Главата на мисис Инглиш трепна при звука на гласа й.

— Мога. Но има цена, която трябва да бъде платена.

— Каква е цената? — попитах, без да имам време да помисля.

Главата се обърна в посока към мен.

— Кладата. Процесът.

Царицата на демоните, Колелото на съдбата, която и да бе тя, определено не говореше за домашното ми по английски19.

— Не разбирам.

— Замълчи, момче! — кресна ми Ейбрахам.

Но Лилум все още се взираше невиждащо към мен.

— Тази смъртна има думите, които са ми нужни. — Замълча за миг. Говореше за мисис Инглиш. — Процесът. Пещта. Съдът, в който се топят метали. Кладата, в която влизаш. Алегория на смъртните. — Очевидно претърсваше ума на мисис Инглиш. — Тежко изпитание. Да. Изпитание. По време на Осемнайсетата луна.

— Какво изпитание?

— По време на Осемнайсетата луна — повтори тя. — За онзи, който ще възстанови Реда. Избраника.

Това бе посланието от моята Предвещаваща песен — поне по-голямата част от нея.

Онзи, който е двама.

— Кой е той? — попита Ейбрахам. — Кажи ми сега! Кой ще възстанови Реда?

Шията на мисис Инглиш се изви неестествено към него, орбитите на невиждащите й мрачни очи го фиксираха. Тътнещ звук прогърмя из къщата.

— Ти не можеш да ми нареждаш!