Прелестен хаос

Последвах я в малката стаичка, която не приличаше на нито един салон или дневна, които някога бях виждал. Това бе най-малката къща, в която бях влизал. Стените бяха покрити с черно-бели семейни снимки. Бяха толкова стари и лицата — толкова малки, че трябваше да спирам и да се заглеждам в тях, за да ги видя наистина, а това ги правеше странно лични. Поне странно за Гатлин, където семействата са на показ през цялото време, мъртви или живи.

Ясно, мисис Инглиш беше странна.

— Моля те, седни. Ще ти донеса чаша вода.

Не беше въпрос дали искам, сякаш бе мое задължение да пия вода. Тя отиде в кухнята, която бе с размера на два шкафа. Чувах течащата вода.

— Благодаря, госпожо.

На перваза над камината имаше колекция от керамични фигурки — кълбо, книга, котка, куче, луна, звезда. Версията на Лилиан Инглиш на дрънкулките, които Сестрите събираха и не позволяваха на никого да ги докосва, докато те не завършиха потрошени сред руините на къщата в двора им. В средата на лавицата имаше малък телевизор с антенки като ушички на заек, който сигурно не работеше поне от двайсет години. Върху него бе поставена саксия с някакво растение, подобно на паяк — така цялата композиция приличаше просто на голяма саксия. Само дето растението май бе мъртво. Саксия, която не бе саксия, върху телевизор, който не бе телевизор, върху камина, която не бе камина — всичко изглеждаше безсмислено.

До камината имаше малък шкаф с книги. Той май единствен бе точно това, което бе, защото в него имаше книги. Наведох се да прочета заглавията: „Да убиеш присмехулник“, „Невидимият човек“, „Франкенщайн“, „Доктор Джекил и мистър Хайд“, „Големите надежди“.

Входната врата се затръшна и чух глас, който никога не бях очаквал да чуя в дома на учителката си по английски.

— „Големите надежди“. Една от любимите ми книги. Толкова е… трагична.

Сарафина стоеше пред вратата, жълтите й очи се взираха право в мен. Ейбрахам се материализира право в креслото с протъркана тапицерия на цветя в ъгъла на стаята. Изглеждаше, че се чувства удобно, сякаш е просто друг гост. „Книгата на луните“ лежеше в скута му.

— Итън? Ти ли отвори вратата… — попита мисис Инглиш, която се появи в същата секунда от кухнята. Не знам дали беше заради непознатите в дневната й или заради жълтите очи на Сарафина, но изпусна каната с водата и тя се строши на покрития с килим на цветя под. — Кои са тези хора?

Погледнах към Ейбрахам.

— Дошли са за мен.

Той се разсмя.

— Не и този път, момче. Тук сме за нещо друго.

Мисис Инглиш трепереше цялата.

— Не притежавам нищо ценно. Аз съм обикновена учителка.

Сарафина се усмихна, което винаги я правеше да изглежда още по-страшна.

— Всъщност ти имаш нещо, което е много ценно за нас, Лилиан.

Мисис Инглиш отстъпи назад.

— Не знам кои сте, но трябва да напуснете. Съседите ми вероятно вече са позвънили в полицията. Това е много спокойна улица.

Гласът й бе станал по-писклив. Бях сигурен, че всеки момент ще припадне.

— Остави я на мира! — извиках аз и тръгнах към Сарафина.

Тя разпери пръстите си и почувствах силата й, десет пъти по-мощна от всеки юмрук, който би могъл да бъде стоварен в гърдите ми. Паднах назад, ударих се в шкафа с книгите и те се разпиляха край мен.

— Седни, Итън. Мисля, че ще бъде много подобаващо да наблюдаваш края на света, който познаваш.

Не можех да се изправя. Все още усещах удара на Сарафина в тялото си.

— Вие сте луди — прошепна мисис Инглиш с широко отворени от изумление очи.

Сарафина насочи пронизващия си поглед към нея.

— Нямаш си и на идея колко.

Ейбрахам загаси пурата си в помощната масичка до креслото и стана от него. Отвори „Книгата на луните“ уверено, сякаш предварително си бе отбелязал страницата.

— Какво ще правите? Ще извикате още Бесове ли? — изкрещях аз.

Този път и двамата се разсмяха.

— В сравнение с това, което ще призова, Бесовете приличат на домашно котенце — каза Ейбрахам. Започна да чете на език, който не познавах. Навярно бе чародейски език — наядски. Думите бяха почти мелодични, докато не ги повтори на английски и осъзнах какво означават.

— От кръв, пепел и скръб. Заради демоните, приковани долу…

— Спри! — изкрещях аз, но Ейбрахам дори не погледна към мен.

Сарафина изви ръката си съвсем леко, направо грациозно, и почувствах как гръдният ми кош се стегна. Болката бе ужасна.

— Ще станеш свидетел как историята ще се промени, Итън — и за чародейците, и за смъртните. Прояви малко уважение.

Ейбрахам продължаваше да чете.

— Призовавам техния създател.

В мига, в който изговори последната дума, мисис Инглиш ахна и се строполи на пода. Очите й се обърнаха навътре и тя започна да се тресе и гърчи като парцалена кукла. Вратът й се бе извил неестествено, отпуснат на гърдите й. Мислех само колко безжизнена изглеждаше.

Сякаш бе мъртва.

Ейбрахам зачете отново, но го чувах като изпод вода — всичко бе забавено и приглушено. Колко още хора щяха да умрат заради тях?

— … за да отмъсти. И за да служи!

Гласът му отекна из малката стая и стените се разтресоха. Той затвори рязко страниците на книгата и пристъпи към тялото на мисис Инглиш.