Прелестен хаос

Седнах до нея на горното стъпало. Тя протегна ръка и взе талисмана от мен, после го окачи на гердана си, без да каже нито дума.

За теб е. От леля Пру.

Знам. Тя ми каза.

— Бях заспала на дивана и изведнъж тя беше там — каза Лена. — Беше точно, както ми го описваше — като сън, но го чувствах по друг начин, по-реално. — Кимнах и тя отпусна глава на рамото ми. — Съжалявам, Итън.

Погледнах към градините, все още зелени въпреки жегата, скакалците и всичко, през което бяхме преминали.

— Каза ли ти още нещо?

Лена кимна и се протегна, за да докосне лицето ми. Когато се обърна към мен, видях, че плачеше.

Не мисля, че й остава много време.

Защо?

Каза, че е дошла, за да се сбогуваме.

* * *

Така и не се прибрах у дома тази нощ. Озовах се сам на верандата на Мариан. Въпреки че тя бе вътре, а аз отвън, се почувствах по-добре дори само от факта, че съм при нея, а не у дома.

Засега. Не знаех колко време още щеше да бъде там, а аз не исках да мисля какво щях да правя без нея.

Заспах на грижливо почистената й веранда. Ако съм сънувал нещо тази нощ, не си го спомнях.

1.XI „Салемският процес“

— Знаеш ли, че бебетата се раждат без капачки на коленете? — попита леля Грейс; като се наместваше на възглавниците на дивана, преди сестра й да успее да стигне до него.

— Грейс Ан, как можа да кажеш такова нещо? Крайно притеснително е.

— Мърси, кълна се в бог, че е истина. Прочетох го в „Рийдърс Дайджест“. Знайш ли колко много информация има там?

— Защо, в името нашия създател, говориш за бебешки капачки?

— Не знам. Просто ме накара да се замисля как се променя всичко. Ако бебетата могат да си отгледат капачки, защо аз да не мога да се науча да летя? Защо не построят стълба към Луната? Защо Телма да не се вземе с онзи хубавичък Джим Клуни?

— Не можеш да се научи да летиш, щот нямаш криле. Няма никакъв смисъл да правят стълба до Луната, щот там няма въздух за дишане. И името на момчето е Джордж Клуни и Телма не мож се омъжи за него, щот той живее чак в Холивуд и дори не е методист.

Слушах как Сестрите си говореха, докато бях в другата стая и похапвах закуската си. Понякога разбирах какво казваха, въпреки че разговорът им беше съвсем налудничав. Тревожеха се за леля Пру. Подготвяха се за възможността тя да ни напусне. Бебетата си отглеждат капачки на коленете, предполагам. Нещата се променят. Не беше добро или лошо, не повече от капачките на коленете. Поне така се убеждавах.

Нещо друго обаче се беше променило.

Тази сутрин Ама не беше в кухнята. Не помнех кога за последно бях излизал за училище, без да я видя. Дори когато ми се сърдеше и отказваше да ми приготви закуска, все пак се мотаеше из кухнята, мърморейки си нещо.

Сега „еднооката заплаха“ лежеше в Стойката за приборите, изсушена.

Не ми се стори правилно да изляза, без да се обадя или да оставя съобщение. Отворих чекмеджето, където държеше острите си моливи — номер 2. Взех един и откъснах лист от бележника. Само щях да напиша, че излизам за училище. Нищо особено. Облегнах се на плота и започнах да пиша.

— Итън Лоусън Уейт!

Не бях я чул да влиза и направо подскочих.

— Божичко, Ама! За малко да ми докараш инфаркт.

Когато се обърнах, видях, че тя изглеждаше така, сякаш щеше да припадне всеки момент. Лицето й бе пребледняло и тресеше главата си като луда жена.

— Ама, какво има? — Спуснах се аз към нея, но тя вдигна ръка.

— Спри! — извика, а ръката й трепереше като листо. — Какво правиш?

— Пишех ти бележка — казах и вдигнах листчето.

Ама посочи с костеливия си пръст към другата ми ръка, която все още държеше молива й.

— Пишеш с грешната ръка.

Погледнах към молива в лявата си ръка и го пуснах, гледайки как се търкаля по пода.

Пишех с лявата си ръка. Но аз не бях левичар.

Ама излезе от кухнята, очите й искряха, докато се втурваше по коридора.

— Ама! — провикнах се след нея, но тя затръшна вратата на стаята си. Започнах да тропам. — Ама! Трябва да ми кажеш какво става! Какво не е наред?

Какво не е наред с мен?

— Какъв е този шум? — обади се леля Грейс от дневната. — Опитвам се да си гледам филма.

Седнах на пода, с гръб, облегнат на вратата на стаята на Ама, и зачаках. Но тя не излезе. Нямаше да ми каже нищо. Трябваше да разбера сам. Време беше да си отгледам капачки на коленете.

* * *

Не се почувствах толкова уверен същия ден, когато отново попаднах на баща ми, който пак бе с мисис Инглиш. Този път не бяха в библиотеката, а обядваха заедно в гимназията. В класната стая. Където всички можеха да ги видят, включително и аз. Не бях чак толкова готов за промяна.

Направих грешката да се отбия, за да й оставя първия вариант на есето си за „Салемският процес“, защото забравих да й го дам по време на часа. Отворих вратата, без да си направя труда да погледна първо през малкото стъклено прозорче в горния край, и ето ги двамата. Поделяха си кошница с остатъците от прочутото пържено пиле на Ама. Успокоих се, че поне сега то беше с ужасен вкус.

— Татко?