Прелестен хаос

След това Макон и Лив прекарваха по-голямата част от времето си, разпитвайки Джон за Ейбрахам и Силас и за кого ли още не, докато ние с Лена се заровихме в книгите в кабинета на Макон. Имаше стари писма от Силас до Макон, в които го подканваше да се присъедини към баща си и брат си в битката им срещу чародейците. Но като изключим това, нямаше никакви други следи за миналото на Джон, нито информация за друг инкубус или чародеец, способен да прави нещата, които можеше той.

Няколкото пъти, когато ни бе позволено да се присъединим към „инквизицията“, Макон наблюдаваше внимателно отношенията между Джон и Лена. Мисля, че се притесняваше странното привличане, което бе съществувало между тях преди, да не се завърне отново. Но сега Лена бе по-силна и Джон я дразнеше толкова, колкото и всички нас. Повече се тревожех за Лив. Бях свидетел на реакциите на смъртните момичета в Гатлин, когато Джон влезе за първи път в „Дейри Кийн“. Но тя също ми изглеждаше имунизирана.

Вече бях привикнал с промените в живота ми, разкъсван между смъртния и чародейския свят, надолу и нагоре. Но тези дни бяха все надолу.

В същата седмица, когато Джон Брийд се завърна в „Рейвънуд“, дрехите на Ридли изчезнаха от стаята й, сякаш си бе заминала завинаги. Няколко дни по-късно състоянието на леля Пру се влоши. Не помолих Лена да дойде с мен на следващото посещение в Здравния център. Исках да бъда насаме с леля си. Не знаех защо, точно както не знаех за почти нищо, което се случваше с мен напоследък. Може би просто полудявах. Може си бях полудял отдавна, но не го бях осъзнавал.

* * *

Въздухът бе леденостуден, сякаш бе намерил начин да изсмуче фреона и силата от всички климатици в окръг Гатлин и да ги вкара в Окръжния здравен център. Искаше ми се да е толкова студено навсякъде другаде, но не и тук, където студът се увиваше около пациентите и те изглеждаха още повече като трупове в моргата.

Този вид студ никога не бе признак за нещо добро и определено не миришеше на хубаво. Потенето поне те кара да се чувстваш жив, това е може би най-човешката миризма. А може би просто отделях прекалено много време на метафизичната символика на жегата.

Както казах, полудявах.

Боби Мърфи не каза нито дума, когато отидох до рецепцията, не ме и погледна. Само ми подаде списъка за посетители, за да се разпиша, и баджа с пропуска. Не знаех дали заклинанието на Лена за мълчание му влияеше още, или действаше само когато бях наблизо. И в двата случая за мен бе добре. Не бях в настроение за говорене.

Не погледнах нито в стаята на другия Джон, нито в манипулационната с иглите и минах бързо покрай стаята на тъжния рожден ден. Затаих дъх, докато подминавах стаята с храната, която не бе храна, преди миризмата да ме удари в носа.

После усетих мириса на лавандула и знаех, че съм стигнал до леля Пру.

Леа седеше на стол до леглото й и четеше книга на някакъв чародейски или демонски език. Не беше облечена в стандартната прасковена униформа на Здравния център. Бе вдигнала крака и високите й ботуши бяха проснати на болничното шкафче. Очевидно се бе отказала да се преструва на медицинска сестра.

— Здрасти…

Тя вдигна глава, изненадана, че ме вижда.

— Здрасти и на теб. Време беше. Чудех се къде се загуби.

— Знам. Бях зает… с разни тъпотии.

Да изперквам, да гоня хибрид-инкубус и Ридли, да си бъбря с починалата си майка и мисис Инглиш в разни видения и някакви други неща за смахнати колела на съдбата…

Тя се усмихна.

— Както и да е, радвам се да те видя.

— Аз също.

Само това успях да измисля. Махнах с ръка към ботушите й.

— Не ти ли мрънкат заради тях?

— Не. Не съм точно от типа момичета, на които хората се карат и мрънкат.

Нямах сили за повече любезни разговори. С всеки изминал ден ми беше по-трудно да разговарям, дори с хора, които ми бяха близки и харесвах.

— Имаш ли нещо против, ако остана насаме с леля Пру? Поне за малко?

— Разбира се, че не. Ще изляза и ще проверя как е Бейд. Ако не я обуча скоро на по-добри маниери, ще й се наложи да спи отвън, а тя си е всъщност домашна котка. — Метна книгата си на стола и излезе от стаята.

Бях сам с леля Пру.

От последния път, когато бях тук, се бе смалила още повече. Имаше още тръбички, влизащи и излизащи от тялото й на места, където ги нямаше преди, сякаш се бе превърнала в някаква механична играчка. Приличаше на изсъхнала от слънцето ябълка, направо невъзможно набръчкана. Известно време само слушах ритмичното пулсиране на пластмасовите гривнички на глезените й, които се разширяваха и свиваха, разширяваха и свиваха. Като че ли можеха да компенсират за това, че тя не ходеше, не съществуваше, не гледаше „Риск“ със сестрите си, не се оплакваше от всичко, макар да обичаше всичко.

Хванах ръката й. Пъхнатата в устата й тръбичка се пълнеше с мехурчета при всяко нейно вдишване. Звучеше като овлажнителите за въздух, в които има вода. Като че ли се задавяше, когато се опитваше да диша.