Прелестен хаос

— Няма да ходя никъде. Все още не. Държат ме кат под домашен арест, сякаш съм някой от престъпниците им, дет ги показват по телевизията — закашля се тя и поклати глава.

— Къде сме, лельо Пру?

— Не помня точно. Но нямам много време. Напоследък все си зает.

Разкопча огърлицата си и свали нещо от нея. В болницата не носеше тази огърлица, но я разпознах.

— Да, много е стара. Подарък ми е от баща ми, който пък я получил от дядо си, отдавна, отдавна, още преди да си бил дори помисъл в главата на всевишния.

Беше златна роза.

— Туй е за твоето момиче. Шъ ми помага да я държа под око. Кажи й да я носи със себе си.

— Защо се притесняваш за Лена?

— Ти не съ тревожи. Просто прави туй, което ти казвам — изсумтя тя отново.

— Но Лена е добре. Винаги ще се грижа за нея. Знаеш го.

Мисълта, че леля Пру се безпокои за Лена ме изплаши повече от всичко друго, което се бе случило през последните няколко месеца.

— Да, да, ма ти й я дай.

— Добре, лельо.

Но нея вече я нямаше. Остана само една чаша лимонада и празен люлеещ се стол, все още поклащащ се на верандата.

* * *

Отворих очи и ги присвих веднага заради ярката светлина в стаята на леля ми. Осъзнах, че слънцето навлизаше косо, много по-ниско, отколкото когато пристигнах. Погледнах телефона си. Бяха минали три часа.

Какво ставаше с мен? Защо ми беше по-лесно да спя в света на леля Пру, но не и да проведа нормален разговор в моя. Когато за първи път говорих с нея, сякаш изобщо не бе минало никакво време, но нямаше да мога да го направя без силите на могъща Самородна до мен.

Чух как вратата се отвори.

— Добре ли си, хлапе? — попита Леа, застанала на прага.

Погледнах към ръката си — пръстите ми бяха свити около малка златна роза. Туй е за твоето момиче. Не бях добре. Май не беше наред.

Кимнах.

— Аха. Просто към уморен. Доскоро, Леа…

Тя ми махна, а аз излязох от стаята, но имах чувството, че на раменете си нося раница, пълна с тежки камъни.

Когато стигнах до колата и пуснах радиото, не се изненадах, че чух познатата мелодия. Защото това бе тя, внезапно зазвучала като неочаквания дъжд, който не бе валял от месеци. Моята Предвещаваща песен.

„Осемнайсет луни, осемнайсет години,
Колелото на времето с гръм оглуши ни.
Единият, който е двама, пристъпва напред —
избрал да създаде новия Ред.“

Единият, който е двама, каквото и да означаваше това, бе предопределен да възстанови Реда. А какво трябваше да правя с това колело на съдбата — Колелото, което беше тя? Кой беше толкова силен, че да контролира Общия ред и да приема човешка форма? Имаше светли и тъмни чародейци, Сукуби и Сирени, Сибили и Гадатели. Спомних си предишния стих на песента — онзи за Царицата на демоните. Може би тя приемаше човешка форма, като се вселяваше в смъртно тяло. Имаше само една демонска царица, която познавах и която можеше да прави това. Сарафина.

Най-накрая имах някаква информация, за която да мисля. Макон и Лив прекарваха всеки ден пред последната седмица с Джон — отнасяха се с него като с Франкенщайн, кралска особа или военнопленник, в зависимост от случая и деня — но той не им бе казал нищо, което да обясни ролята му в тази история.

Все още не бях казал на никого, освен на Лена, за посещенията си при леля Пру. Но почвах да мисля, че те бяха едно от липсващите парченца на пъзела.

Колелото на съдбата. Единият, който е двама. Ама и бокорът. Джон Брийд. Осемнайсетата луна. Леля Пру. Предвещаващата песен.

Само да можех да разбера как точно си пасваха и каква беше общата картина, преди да стане прекалено късно.

Когато стигнах до „Рейвънуд“, Лена ме чакаше отвън на верандата. Виждах я как ме наблюдава, докато минавах през железните порти. Спомних си какво ми каза леля Пру, когато ми даваше златната роза. Туй е за твоето момиче. Шъ ми помага да я държа под око.

Не исках да мисля за това.