Прелестен хаос

Макон кимна.

— Каза, че те е намерил. Какво е станало с родителите ти?

Джон се размърда неудобно на мястото си.

— Не знам. Те изчезнаха. Почти съм убеден, че са ме изоставили, защото съм… нали знаете, различен.

Лив спря да пише.

— Всички чародейци са различни.

Джон се разсмя.

— Аз не съм типичен чародеец. Силите ми не се проявиха, когато станах тийнейджър. — Лив го погледна с недоумение. Той посочи към бележника й. — Не се разсейвай, ще искаш да запишеш тази част.

Тя повдигна вежди. Субектът демонстрира агресивно отношение. Представях си как го записваше.

— Роден съм така и силите ми само се усилваха с времето. Знаете ли какво е да си способен да правиш нещо, което никой на твоята възраст не може?

— Да.

В гласа на Лив имаше и тъга, и съчувствие. Тя винаги е била по-умна от всички около нея, създаваше устройства за измерване на Луната или някакви други неща, от които никой не се интересуваше или разбираше. Макон изучаваше Джон и се виждаше как бившият инкубус в него преценява този странник.

— И какви точно са тези твои сили, като изключим, че си неуязвим за светлината?

— Обичайните инкубуски неща — увеличени сили, слух, обоняние. Мога да Пътувам. И момичетата си падат много по мен. — Джон млъкна и погледна към Лена, сякаш имаха някаква обща тайна. Тя извърна очи.

— Не чак толкова, колкото си мислиш — обадих се аз.

Той се усмихна, наслаждавайки се на гневния поглед на Макон.

— Е, мога да правя и някои други нещица.

Лив го изгледа.

— Например?

Линк бе скръстил ръце, гледаше втренчено вратата и се преструваше, че не слуша. Но знаех, че го прави. Независимо дали го искаше или не, той и Джон бяха свързани. Колкото повече знаеше за него, толкова повече щеше да може да разбере себе си.

Джон погледна Рийс, после Лена. Каквото и да беше, не искаше да го казва.

— Случайни неща.

Очите на Макон трепнаха.

— Какви случайни неща? Би могъл да разясниш малко.

Джон се предаде.

— Звучи по-специално, отколкото е. Всъщност не е чак толкова голяма работа. Но мога да поглъщам други сили.

Лив спря да пише.

— Като Емпат?

Бабата на Лена беше Емпат и можеше да заема временно силите на други чародейци, но никога не беше описвала дарбата си с думата „поглъщам“.

Джон поклати глава.

— Не. Аз ги запазвам.

Очите на Лив се разшириха от удивление.

— Казваш, че можеш да откраднеш силите на другите чародейци?!

— Не. Те също си ги запазват, но и аз ги имам. Аз съм нещо като колекционер.

— Но как е възможно това? — попита Лив.

Макон се облегна назад в креслото си.

— Ще ми бъде много интересно да чуя отговора на този въпрос, мистър Брийд.

Джон погледна отново към Лена. Исках да прескоча масата и да го фрасна в лицето.

— Трябва само да ги докосна.

— Какво? — възкликна Лена. Изглеждаше така, сякаш я бе шамаросал.

Това ли бе правил с ръцете си, докато я прегръщаше по време на танца им в клуба в Тунелите? Или когато сядаше зад него на мотора му? Поглъщаше силите й като паразит?

— Не го правя съзнателно. То просто се случва. Дори не знам как да използвам повечето сили, които притежавам.

— Но съм сигурен, че Ейбрахам знае — каза Макон и си наля чаша тъмен ликьор от декантера, който се появи внезапно на масата. Нещата явно не вървяха на добре.

Лив и Макон се гледаха един друг и явно мълчаливо си обменяха някаква информация. Виждах как умът на Лив щрака и обработва новите факти.

— Какво може да планира Ейбрахам?

— С хибрид инкубус, който може да колекционира силите на другите чародейци? — попита, но и отговори Макон. — Не съм напълно сигурен, но с тези способности на негова страна Ейбрахам ще притежава върховното оръжие. Смъртните не биха имали никакъв шанс срещу такава мощ.

Джон се извърна, за да го погледне.

— Какво казахте?

— Искаш да повторя ли, мистър Брийд?

— Чакайте — прекъсна го Джон. Затвори очи, сякаш се опитваше да си спомни нещо. — „Чародейците са несъвършена раса. Замърсяват кръвните ни линии и използват силите си, за да ни потискат. Но ще дойде ден, когато ще притежаваме върховното оръжие и ще ги заличим от лицето на земята.“

— Каква е тази простотия? — обади се Линк. Джон явно най-накрая бе привлякъл вниманието му.

— Ейбрахам и Силас често говореха за това, когато бях малък. Трябваше да го запомня наизуст. Когато направех някоя беля, ме караха да го пиша за наказание отново и отново, с часове.

— Силас? — Макон застина на място при споменаването на името на баща му.

Спомних си какво ми беше разказвала майка ми за него. Звучеше като чудовище, насилник, расист, който се бе опитал да предаде омразата си на своите синове — и очевидно на Джон.

Макон погледна към него, очите му бяха станали толкова тъмнозелени, че бяха почти черни.

— Откъде познаваш баща ми?

Джон повдигна глава и отвърна на погледа му. Когато най-накрая отговори, гласът му беше различен — не силен или нагъл, изобщо не приличаше на гласа на Джон Брийд, когото познавахме.

— Той ме отгледа.

24.X Единият, който е двама