Прелестен хаос

Пневмония. Бях чул разговора на Ама с лекаря в кухнята. Според статистиката пневмонията била най-честият виновник за смъртта на пациенти в кома. Чудех се дали звукът от тръбичката в гърлото й означаваше, че леля Пру се приближава до предвидимия според някакви листчета и файлове край.

Мисълта за леля ми като поредния случай на статистиката ме накара да изпитам желание да метна пластмасовото кошче за боклук през прозореца. Вместо това обаче грабнах тънката ръка на леля Пру, с крехките й като сухи клонки пръсти, и ги преплетох в моите. Затворих очи и стиснах и другата й ръка.

Отпуснах чело върху ръцете ни и затворих очи. Представих си как повдигам глава и я виждам да се усмихва, без следа от тръбички и лепенки. Запитах се дали да си пожелаеш нещо, е същото, като да се молиш за него. Дали това, че се надяваш от цялото си сърце за нещо, е достатъчно, за да го накараш да се случи.

Все още мислех за това, когато отворих очите си, очаквайки да видя стаята на леля Пру, тъжното й болнично легло и депресивните прасковени стени. Но се озовах огрян от ярко слънце пред къща, в която бях ходил стотици пъти…

Къщата на Сестрите изглеждаше точно както я помнех, преди Бесовете да я разкъсат на две. Стените, покривът, мястото, където се намираше стаята на леля Пру — всичко си беше тук, нито една дъска или керемида от покрива не беше паднала. От двете страни на алеята, водеща към верандата, имаше храсти с хортензии — леля Пру ги обича. Просторът, на който разхождаха Лусил, все още беше опънат на моравата. На верандата седеше куче, йоркширски териер, подозрително приличащ на Харлон Джеймс, само дето не беше той.

Това куче бе с по-златиста козина, но го познах и се наведох да го погаля. На металната му табелка пишеше „ХАРЛОН ДЖЕЙМС III“.

— Лельо Пру!

Трите люлеещи се стола си стояха на верандата, с малки разнебитени масички между тях. На едната имаше поднос с две чаши с лимонада. Седнах на втория подред, оставяйки първия свободен. Леля Пру обичаше да седи на най-близкия до алеята и реших, че ще иска да седне там, ако дойде.

Имах чувството, че скоро щеше да дойде.

Тя ме доведе тук, нали?

Почесах между ушите Харлон Джеймс III, което беше странно, защото препарираната му версия седеше в момента неподвижно в дневната ни. Погледнах отново към масата.

— Лельо Пру!

Стреснах се, въпреки че я очаквах. В реалния живот не изглеждаше по-добре, отколкото докато лежеше в леглото в болницата си. Все още кашляше, а чух и познатите ритмични звуци на компресията. Видях пластмасовите гривни около глезените й, които се свиваха и разпускаха, сякаш наистина продължаваше да лежи в леглото си в Здравния център.

Тя се усмихна. Лицето й изглеждаше прозрачно, кожата й бе толкова бледа и тънка, че се виждаха синкаво-лилавите венички под нея.

— Липсваше ми. Леля Грейс, леля Мърси и Телма ще полудеят без теб. Ама също.

— Виждам Ама почти всеки ден, а баща ти — в почивните дни. Идват да си поговорим по-често от някои други хора — изсумтя тя.

— Съжалявам. Всичко толкова се обърка…

Тя махна с ръка.