Прелестен хаос

Баща ми се усмихна, преди да се обърне, което ми подсказа, че е очаквал това да се случи. Вече бе сложил усмивката на лицето си, когато ме погледна.

— Итън? Извинявай, че те изненадвам на твоя територия. Исках да обсъдя няколко неща с Лилиан. Тя има страхотни идеи за проекта ми за Осемнайсетата луна.

— Сигурен съм в това — усмихнах се и аз на мисис Инглиш, като й подавах листа. — Есето ми. Щях да го сложа в кутията при другите. Не ми обръщайте внимание.

Както и аз няма да ви обърна на вас.

Но нямаше начин да се отърва така лесно.

— Готов ли си за утре? — попита ме мисис Инглиш. Сепнах се. Първосигналният отговор на този въпрос щеше да бъде „не“, но проблемът бе, че нямах представа за какво говори.

— Ъъъ, за…?

— За възстановката на процеса в Салем? Ще направим същия казус, който е послужил за основа на пиесата. Приготви ли аргументите си за случая?

— Да, госпожо.

Това обясняваше кафявия плик с надпис „английски“ в раницата ми. Напоследък не се концентрирах много в час.

— Каква великолепна идея, Лилиан. С удоволствие бих дошъл да гледам, ако не възразяваш — каза баща ми.

— Напротив. Можеш да заснемеш с камера процеса. После ще го гледаме в час.

— Страхотно — кимна баща ми.

Лена, знаеше ли, че утре ще правим възстановка на процеса в Салем в часа по английски?

Не научи ли информацията за делото? Вече не поглеждаш ли в раницата си?

А знаеш ли, че баща ми ще го заснеме с камера? Аз знам. Защото го заварих да обядва с мисис Инглиш.

Уау…

Какво да правим?

Последва дълга пауза.

Предполагам, че трябва да започнеш да я наричаш мис Инглиш? Вече сте по-близки, а може да станете още по-близки.

Не е смешно, Лена!

Тогава може би трябва да довършиш текста на пиесата преди часа по английски утре.

Проблемът с това да се срещнеш с истинското зло в живота е, че обикновеното, делничното зло — администраторите те задържат след часовете, разни досадни задължения и тъпи домашни, които изпълват цялото ти съществуване в училище — започва да ти се струва по-незначително. Освен ако баща ти не започне да излиза с учителката ти по английски.

Независимо колко умело се преструваше, мисис Инглиш бе въплъщение на злото — не знаех дали от онзи, злия вид в реалния живот, или от училищния му вариант. Но и в двата си вида тя ядеше тъпото гумено пиле на Ама с баща ми, а аз бях прецакан.

* * *

Оказа се, че „Салемският процес“ е пиеса повече за кучките, отколкото за вещиците. Лена първа щеше да го признае. Радвах се, че я изчетох. Тя ме накара да намразя още повече половината хора в гимназията и целия отбор на мажоретките — повече от обикновено.

До започването на часа бях горд, че наистина я бях изчел и че знаех няколко неща за Джон Проктър, който бе напълно прецакан. Не бях очаквал обаче костюмите — момичетата бяха със сиви рокли и бели престилки, а момчетата — с бели ризи и панталони, пъхнати във високи чорапи. Не бях получил такова указание, а може би още бе в раницата ми. Лена също не носеше костюм.

Мисис Инглиш ни изгледа възмутено и ни наказа с по пет точки, а аз се опитах да пренебрегна факта, че баща ми седеше в края на стаята със старата, петнайсетгодишна училищна камера в ръцете.

Класната стая бе преобразена като съдебна зала. Засегнатите от магиите момичета бяха от едната страна — водени от Емили Ашър. Очевидно тяхната роля бе да се държат като стенещи призраци и да се преструват на обсебени. На Емили й идваше отвътре. Май и на другите. Съдиите стояха до тях, а свидетелската скамейка бе от другата страна.

Мисис Инглиш обърна „доброто си око“ към мен.

— Мистър Уейт, защо не започнете като Джон Проктър, а по-късно може да променим ролите?

Супер, аз щях да бъда мъжът, чийто живот беше разрушен от групичката на Емили Ашър.

— Лена, можеш да бъдеш нашата Абигейл. Ще започнем разиграването на пиесата в часа, а докрая на седмицата ще се занимаваме с автентичните случаи, на които е основана тя.

Отидох до стола си в ъгъла, а Лена — до нейния. Мисис Инглиш махна с ръка към баща ми.

— Да започнем записа, Мичъл.

— Готов съм, Лилиан.

Всички в класа се обърнаха и ме изгледаха.

Възстановката мина гладко, което всъщност означаваше, че имаше всички обичайни пречки. Батерията на камерата умря в първите пет минути, главният съдия трябваше да отиде до тоалетната, няколко от обсебените момичета бяха хванати да си пишат есемеси, а конфискуването на телефоните им предизвика по-голям проблем, отколкото се предполагаше дяволът да им е причинил.