Прелестен хаос

Баща ми не каза нито дума, но знаех, че е тук. Присъствието му ми пречеше да говоря, да се движа или да дишам. Защо бе тук? Защо се мотаеше с мисис Инглиш? Не намирах логично обяснение.

Итън! Твой ред е, трябва да се защитиш!

Какво?

Погледнах към камерата. Всички в стаята ме бяха зяпнали.

Започни да говориш, а аз ще имитирам пристъп на астма, както направи Линк по време на последния тест по биология.

— Казвам се Джон Проктър.

Спрях. Името ми бе Джон. Също като Джон от Здравния център. И като Джон, проснат на розовия килим в стаята на Ридли. Отново, ето ме мен и ето го, Джон. Какво ми казваше сега вселената?

— Итън? — обади се мисис Инглиш леко отегчено.

Погледнах към листа пред мен.

— Казвам се Джон Проктър и тези обвинения са фалшиви.

Не знаех дали това бе правилната реплика. Погледнах пак към камерата, но този път не видях баща си зад нея.

Видях нещо друго. Отражението ми в лещата започна да се променя, като вълна, надигаща се по повърхността на езерото. После бавно се върна на фокус. За секунда се взирах пак в себе си. Гледах образа си, докато ъгълчетата на устните ми се извиха в язвителна усмивка.

Имах чувството, че някой ме ощипа силно. Не можех да дишам.

Защото аз не се усмихвах в този момент.

— Какво, по дяволите… — Гласът ми трепеше. Обсебените момичета започнаха да се кикотят.

Итън, добре ли си?

— Искате ли да добавите още нещо към тази впечатляваща защита, мистър Проктър? — Мисис Инглиш бе повече от ядосана. Мислеше, че се правя на интересен.

Порових из бележките си, ръцете ми трепереха, но намерих нужния цитат.

— Как бих могъл да живея без името си? Давам ви душата си, оставате ми името ми.

Усещах, че стъкленото й око бе вперено в мен.

Итън! Кажи нещо!

— Оставете ми душата. Оставете ми името.

Този цитат бе грешен, но същевременно нещо в него звучеше правилно.

Нещо ме преследваше. Не знаех какво е, нито какво искаше. Но знаех кой бях аз.

Итън Уейт, син на Лила Джейн Евърс Уейт и Мичъл Уейт. Син на Пазител и смъртен, поклонник на баскетбола и шоколадовото мляко, на комиксите и романите, които криех под леглото си, отгледан от родителите си, от Ама и Мариан, от целия този град и всички в него, за добро или за лошо.

И обичах едно момиче. Името й беше Лена.

Въпросът е кой си ти? И какво искаш от мен?

Не изчаках отговора. Трябваше да се махна от тази стая. Избутах столовете, за да си проправя път. Не успях да стигна достатъчно бързо до вратата. Затръшнах я силно и се втурнах по коридора, тичах, без да се обръщам назад.

Защото вече знаех думите. Бях ги чувал дузина пъти и всеки път ми се струваха все по-абсурдни. И всеки път стомахът ми се обръщаше и ми се гадеше от тях.

АЗ ЧАКАМ.

1.XI Царицата на демоните

Една от особеностите на това да живееш в малко градче е, че не можеш да излезеш от час по средата на историческа възстановка, която учителката ти по английски е подготвяла със седмици. Не и без последствия. На повечето места това ще доведе до административни наказания, задържане след часовете и др. такива, но в Гатлин може да означава и друго. Че Ама ще те накара да се появиш на входната врата на учителката си с поднос с курабийки с фъстъчено масло. Точно там се намирах в момента.

Потропах по вратата с надеждата мисис Инглиш да не си е вкъщи. Взирах се в червената врата и пристъпвах неловко от крак на крак. Лена харесва червени врати. Казва, че червеното е цвят на щастието; чародейците обаче не ги обичат. За тях вратите по принцип бяха опасни — всички граници бяха там. Само смъртните имаха червени врати.

Майка ми ги мразеше. Не харесваше и хората, които имаха червени врати. Казваше, че да имаш червена врата в Гатлин, означава, че си от хората, които уж не се боят да бъдат различни. Но ако си мислиш, че една червена врата наистина ще те направи такъв, значи наистина си като всички останали.

Нямах време да усъвършенствам теорията си за червените врати, защото точно тогава тази пред мен се отвори. Мисис Инглиш стоеше на прага в рокля на цветя и пухкави чехли.

— Итън? Какво правиш тук?

— Дойдох да се извиня, госпожо — казах аз и й подадох чинията. — Донесох ви малко курабийки.

— Тогава, предполагам, трябва да влезеш.

Тя отстъпи назад и отвори вратата по-широко.

Не очаквах такъв отговор. Мислех, че ще се извиня, ще й бутна в ръцете курабийките на Ама, тя ще ги приеме и аз ще се изнеса оттам. Но не и че ще влизам в къщата й. С червена или с друга врата не бях особено щастлив.

— Защо не поседнем в салона да си поговорим?