Читаем Прелестен хаос полностью

Този цитат ми е любимият. Преписала си го е няколко пъти по страниците. „Страданието — най-добрият учител — ме научи да разбирам вашето сърце.“20

Зачудих се кое сърце бе имала предвид Сарафина.

Може би нейното собствено.

<p>24.XI</p></span><span></span><span><p>Повече грешно, отколкото правилно</p></span><span>

Беше Денят на благодарността, което означаваше две неща. Посещение от леля ми Каролин. И годишното „състезание“ между ореховия пай на Ама, ябълковия пай на Ама и тиквения пай на Ама. Ама винаги печелеше, но конкуренцията бе жестока и обсъждането предизвикваше много шум и яростни емоции край масата.

Тази година го очаквах с нетърпение, повече от обикновено. Ама печеше пай за пръв път от месеци и част от мен подозираше, че го прави само за да не заподозре някой, че има нещо необичайно. Но не ми пукаше. В компанията на баща ми, облечен в спортното си сако, а не като миналата година — с пижама, на леля Каролин и Мариан, които играеха на скрабъл със Сестрите, сред носещото се от фурната ухание на пай, почти забравих скакалците и жегата и че леля Пру не беше с нас. По-неприятното беше, че това ми напомни за всички други неща, които забравях напоследък — неща, които не би трябвало да забравям. Чудех се колко още ще мога да помня въобще.

Имаше само един човек, който може би знаеше отговора на този въпрос.

Стоях около минута пред вратата на Ама, преди да почукам. Да получиш отговор за нещо от Ама, беше все едно да се опиташ да извадиш зъбите на алигатор. Тя винаги пазеше тайни. Това бе част от нея, също като бонбоните „Ред Хотс“ и кръстословиците, кухненската й престилка и суеверията й. Може би бе част от същността й на гадател. Но този път бе различно.

Никога не я бях виждал да се отделя от печката на Деня на благодарността, докато пайовете й все още се пекат, или да пропусне да направи любимите на чичо Абнър лимонени целувки. Беше крайно време да си отгледам онези капачки на коленете.

Протегнах ръка, за да потропам.

— Ще влизаш ли най-накрая, или ще пробиеш дупка на килима от стоене там? — провикна се Ама отвътре.

Отворих вратата, готов за гледката на рафтовете, пълни с бурканчета и стъкленици, пълни с всякакви неща, от сол на кристали до пръст от гробищата. Лавиците бяха отрупани с книги и вестници, с тетрадки, изписани с рецептите на Ама. Отдавна бях разбрал, че тези рецепти най-вероятно нямат нищо общо с готвенето. Стаята й винаги ми бе приличала на аптека, наситена с мистерия и с лек за всичко, което те мъчи.

Но днес бе различно. Вътре цареше хаос — като в моята, след като бях изсипал съдържанието на двайсет кутии за обувки на пода. Сякаш бе търсила нещо, което не можеше да намери. Бутилките, обикновено грижливо подредени по рафтовете, с етикетите навън, бяха струпани накуп върху скрина й. Книгите бяха на купчини по пода, на леглото, навсякъде, но не и на лавиците. Някои от тях бяха отворени — стари дневници, изписани на гула, езика на предците й. Имаше и други неща, които никога досега не бях виждал — черни пера, клонки и кошница с камъни.

Ама седеше в средата на този хаос.

Пристъпих напред.

— Какво е станало тук?

Тя протегна ръка и аз я издърпах, за да се изправи.

— Нищо не е станало. Почиствам. Няма да е зле да се опиташ да направиш същото в онзи хаос, който наричаш своя стая — сопна ми се тя. Опитваше се да ме разкара, но аз не поддадох. — Хайде. Върви. Пайовете са почти готови.

Мина покрай мен. След миг щеше да бъде навън, в коридора, на път за кухнята.

— Какво не ми е наред? — изстрелях бързо и Ама замръзна на място.

Първо не каза нищо.

— Ти си на седемнайсет. Предполагам, че повечето неща в теб не са наред — каза накрая, но без да се обърне с лице към мен.

— Имаш предвид като това да пиша с погрешната ръка или внезапно да намразя шоколадовото мляко и бърканите ти яйца? Да забравям имената на хора, които съм познавал през целия си живот? За такива „не наред“ неща ли говориш?

Ама се обърна бавно, кафявите й очи искряха. Ръцете й трепереха и тя бързо ги пъхна в джобовете на престилката си, за да не забележа.

Каквото и да ставаше с мен, Ама беше наясно.

Пое си дълбоко дъх. Може би най-накрая щеше да ми каже.

— Не знам за какво говориш. Но аз… работя по въпроса. Може да има нещо общо с жегата и с тези проклети буболечки, с проблемите на чародейците…

Лъжеше ме. За пръв път в живота си даваше някакъв отговор, колкото и странен да бе той, и това ме стресна още повече.

— Ама, какво не ми казваш? Какво знаеш?

— „Зная, че Изкупителят ми е жив.“21

Погледна ме предизвикателно. Беше ред от химн, с който бях израснал в църквата, докато правех балончета с дъвка и се опитвах да не заспя.

— Ама.

— „Каква утеха тези сладки думи носят“ — довърши тя и ме потупа по гърба.

— Моля те.

Перейти на страницу:

Похожие книги