Прелестен хаос

И двамата ме погледнаха стреснато. Лицето на Джон се помрачи и момчето, което бе говорило с Лив, изчезна.

— Итън. Какво правиш тук? — попита смутено Лив.

— Донесох ти малко от прочутия орехов пай на Ама. Липсваше ни на вечеря. Нямах намерение да ви прекъсвам.

Само че го направих.

Лив метна кърпата си на масата.

— Не ставай глупав. Не прекъсваш нищо. Ние просто бяхме седнали на вечеря — ако може да се нарекат така съмнителните части на тази птица тук.

— Хей, не говори така за първия ни Ден на благодарността, съкровище — ухили й се Джон, а после ме погледна предизвикателно.

Не му обърнах внимание.

— Лив, може ли да ми отделиш една минута?

Тя отмести стола от масата си.

— След теб, Водачо.

Усещах очите на Джон, забити в гърба ми, докато излизахме от стаята.

Съкровище.

Сграбчих Лив за ръката, веднага след като бяхме достатъчно далече, за да не може да ни чуе дори един инкубус.

— Какво правиш?

— Опитвам се да вечерям — каза невинно тя. Бузите й поруменяха, но не ме гледаше дръзко.

— Имам предвид, какво правиш с него?

Тя постави ръце на кръста си.

— Нещо конкретно ли търсиш? Затова ли се нуждаеш от мен?

Вървяхме към „Lunae libri“, вече бяхме стигнали до високите рафтове с книги. Факлите по стените се запалваха сами, бележейки пътя, по който минавахме. Лив взе една.

— Последно бях чул, че той не яде нищо друго, освен чипс „Доритос“.

— Не яде. Просто ми правеше компания. Като… приятел.

Застанах пред нея и тя спря на място.

— Лив. Той не ти е приятел.

Тя ме погледна раздразнено.

— Тогава какъв ми е? Щом си такъв експерт.

— Не знам какъв е или на какъв се преструва, но знам, че не ти е приятел.

— А теб какво те интересува?

— Лив, можеше да дойдеш у нас тази вечер. Беше поканена. Макон и Мариан бяха там. Искаха да бъдеш с тях.

— Това си е било направо невероятна покана. Как ли съм я пропуснала?

Знаех, че чувствата й бяха наранени, но не знаех как да оправя нещата. Трябваше да я поканя сам.

— Имах предвид, всички искахме да дойдеш.

— Сигурна съм, че си искал. Също както съм сигурна, че все още мога да покажа синините от последната си среща с Лена.

— Причината бе в заклинанията на Ридли, знаеш го. Пък и ти изобщо не й се даде.

Тя се отпусна.

— Знаех, че можех да дойда у вас тази вечер. Но не ми е мястото там. Не принадлежа никъде всъщност. Както и Джон, предполагам. Може би смъртните и инкубусите не са чак толкова различни.

— Но ти имаш място, на което принадлежиш, Лив. И не е нужно да оставаш тук долу с него. Не си чудовище.

За разлика от него.

Итън? Всичко наред ли е!

Лена се свърза с мен.

Да, Лена. Връщам се след минутка.

Не бързай.

Това беше нейният начин да ми каже, че няма нищо против да си говоря с Лив, независимо дали самата Лив го вярваше или не.

Тя ме гледаше втренчено.

— Какво всъщност правиш тук? Защото съм убедена, че едва ли си загрижен за социалния ми живот.

— Грешиш.

Все още държах подноса с пай.

Тя го взе, махна фолиото и си отчупи парче пай.

— Ммм… Вкусно. Значи няма нищо ново, за което трябва да знам? — попита, докато отчупваше още едно парче. Паят на Ама беше добро средство за разсейване.

— Какво знаеш за Колелото на съдбата?

Тя ме погледна изненадано.

— Странно, че питаш.

И просто така въпросът за личния й живот бе затворен и се върнахме към любимата й тема — всичко друго.

— Защо?

— Мисля за това, откакто намерихме Вратата на времето.

Извади червения си бележник и го отвори по средата. Там имаше рисунка на три съвършено очертани кръга, всеки един разделен от спици на колело в различни цветове.

— Само това си спомням от вратата.

— Изглежда ми точно. Каза, че е някакъв вид код?

Тя кимна.

— Не съм сигурна, защото ти отвори вратата, без да ги използваш. Но потърсих символа в библиотеката на Макон.

— И?

Лив посочи рисунката.

— Повтарящ се кръг. Мисля, че има нещо общо с това, което наричаш „колело на съдбата“.

— И с Temporis Porta.

— Мисля, че да. Но едно не разбирам.

— Какво?

Нещо, което Лив не разбираше, винаги бе лош знак.

— Вратата се отвори сама. Ти дори не докосна някой от кръговете. Ако не го бях видяла с очите си, нямаше да повярвам, че е възможно.

Спомних си допира на твърдото офиково дърво под челото си.

— А пък аз не успях изобщо да мина.

— Но каза, че не разбираш защо. — Все още не схващах накъде водеше мисълта й.

— Каквото и да е това колело на съдбата, мисля, че е свързано с теб, не с мен.

Кимнах и я оставих да вярва в това, но знаех, че не е истина. Все още чувах гласа на Ама в главата си.

Колелото на съдбата ще смаже всички ни.

6.XII Счупената душа

— Итън!

Лена пищеше, а не можех да я намеря. Опитах се да тичам, но продължавах да падам, защото земята се движеше под краката ми. Паважът на главната улица се тресеше толкова силно, че в очите ми летяха камъчета и кал. Пътят се разтвори и имах чувството, че стоя на ръба на две тектонични плочи, които се блъскаха една в друга.