Прелестен хаос

— Половината ти душа е при живите, половината — при мъртвите. Остави я зад себе си.

— Къде съм я оставил?!

— В отвъдния свят, когато умря — отговори той и в гласа му прозвуча досада.

Когато умрях.

Говореше за нощта, в която Лена и Ама ме върнаха, нощта на Шестнайсетата луна.

— Как е възможно?

Бокорът изви китката си и клечката угасна.

— Ако се върнеш прекалено бързо, душата ти може да се счупи. Да се раздели. Едната половина отива при живите, но другата остава при мъртвите. Пленена между тези два свята, обвързана с липсващата половина, докато двете не се съберат отново.

Разделена.

Не можеше да е вярно. Сигурно изперкалият тип не обясняваше нещо правилно. Как бе възможно да имах само половин душа? Какво ставаше с другата част? Къде отива…

Обвързана с липсващата половина.

Знаех какво ме бе следвало през цялото това време, криейки се в сенките.

Аз — другото ми аз.

Това бе причината да се променям, да се изгубвам все повече с всеки изминал ден. Причината вече да не харесвам шоколадово мляко и бърканите яйца на Ама. Да не помня какво има в кутиите за обувки в стаята ми или телефонния си номер. Причината внезапно да стана левичар.

Краката ми се подкосиха и почувствах, че залитам напред. Виждах как подът приближава към мен. Една ръка ме сграбчи и ме дръпна назад. Линк.

— Е, как да съберем тези две половини заедно? Има ли заклинание, или нещо подобно? — попита нетърпеливо той, като че само очакваше отговора, за да ме метне на рамо и да побегне към къщи.

Бокорът отметна глава назад и се разсмя. Когато проговори, имах чувството, че гледа право през мен.

— Нужно е много повече от заклинание. Затова твоята гадателка дойде при мен. Но не се тревожи, с нея имаме споразумение.

Сякаш ме заляха с кофа ледена вода.

— Какво споразумение?

Спомних си какво бе казал на Ама, в нощта, когато я проследихме дотук. Има само една цена.

— Каква е цената? — изкрещях аз, а гласът ми отекна в ушите ми.

Бокорът повдигна жезъла си и го насочи към мен.

— Тази нощ вече ти разкрих прекалено много тайни.

Усмихна се, целият мрак и цялото зло бяха вложени в гротескната усмивка на това жестоко човешко лице.

— Защо да не платим на теб? — попита Линк.

— Вашата гадателка ще плати достатъчно висока цена от името на всички ви.

Щях да го попитам пак, но знаех, че повече нямаше да ни каже нищо. А и ако имаше още по-дълбоки тайни от тази, не желаех да ги знам.

7.XII Картите на провидението

Прибрах се у дома много след полунощ. Всички вкъщи спяха освен един човек. Лампата в стаята на Ама светеше, светлината се процеждаше между спуснатите сини капаци на прозорците. Чудех се дали тя знаеше, че съм излизал и къде съм ходил. Тайничко дори се надявах да е така. Това, което се канех да направя, щеше да стане сто пъти по-лесно. Ама не беше от хората, с които човек умира от желание да се кара. Не познавах по-твърдоглава личност от нея. Живееше по собствени правила, по собствен закон — нещата, в които вярваше, които за нея бяха толкова сигурни, колкото че слънцето изгрява всяка сутрин. Тя освен това бе и единствената майка, която ми бе останала. В повечето дни дори единственият ми родител, въпреки че баща ми бе жив. От мисълта, че трябва да се карам с нея ми се гадеше.

Но не толкова, колкото ми се гадеше от това, че бях само наполовина себе си. Половината на човека, който някога бях. Ама го е знаела, но не ми каза нито дума. А всички други думи, които ми бе казвала, са били лъжа.

* * *

Потропах на вратата й преди да си променя решението. Тя отвори веднага, сякаш ме бе очаквала. Носеше белия си халат с розови рози, който й бях подарил миналата година за рождения ден. Не ме погледна. Погледът й бе вперен покрай мен, като че ли виждаше нещо повече от стената зад мен. Може и така да беше. Сигурно имаше частички от мен, разпръснати из цялата къща като парчета от счупена бутилка.

— Чаках те — каза тя. Гласът й беше тих, уморен. Отстъпи встрани, за да мога да вляза.

Стаята й все още изглеждаше като претършувана от крадци, но едно нещо бе различно. На малката кръгла маса до прозореца бяха подредени карти. Отидох до нея и вдигнах една. Кървящото острие. Това не бяха карти таро.

— Пак ли се опитваш да гадаеш бъдещето? Какво ти казват тази вечер, Ама?

Тя прекоси стаята и започна да прибира картите на купчинка.

— Не ми казаха кой знае какво. Май съм видяла всичко, което има да се види.

Още една карта привлече погледа ми. Взех я и я вдигнах пред нея.

— А тази? Счупената душа. Какво ти казва тя?

Ръцете й трепереха толкова силно, че успя да я вземе от мен едва на третия опит.

— Мислиш, че знаеш нещо, но част от нещо е същото като нищо.

— Имаш предвид част от душата ми? Че е същото като нищо? — казах аз. Знаех, че с това ще я нараня, но исках да разбере как се чувствах в момента.

— Откъде си чул това? — попита тя с треперещ глас. Стисна верижката на врата си и започна да търка златния амулет, който висеше на нея.

— От един твой приятел в Ню Орлиънс.