Прелестен хаос

Стоях там, стъпил с по един крак на противоположните плочи, докато светът се тресеше и процепът в земята ставаше все по-широк. Пукнатината вече бе огромна и знаех, че ще пропадна вътре. И зейваше все повече.

Беше само въпрос на време.

— Итън!

Чувах гласа на Лена, но не я виждах.

И тогава погледнах в пукнатината и я видях — далече под мен.

И после пропаднах…

* * *

Подът ми бе по-твърд от обикновено.

Лена!

Чух гласа й, замаян и още сънен.

Тук съм. Било е само сън.

Обърнах се по гръб и се опитах да успокоя дишането си. Отметнах чаршафа си.

Всичко е наред.

Знаех, че не звуча много убедително.

Сериозно, Итън. Как ти е главата?

Кимнах, макар че тя не можеше да ме види.

Главата ми е добре. Но се притеснявам за земните тектонични плочи.

Лена замълча за няколко секунди.

И за мен.

Да, Лена. И за теб.

Тя знаеше, че когато крещях името й така, беше преживяла поредния ужасяващ край в някой от моите сънища, които не бяхме споделяли от Седемнайсетата луна насам. А сънищата ми ставаха все по-лоши, не по-добри.

Всичко е заради това, което преживяхме през лятото, Итън. И аз все още го преживявам.

Но аз не й казах, че това ми се случваше всяка нощ и не само тя беше в опасност този път. Не мисля, че щеше да иска да знае колко и какво точно преживявах аз, отново и отново. Не желаех да разбере, че за мен това сега бе начин на живот.

Имаше още нещо, което бе станало част от начина ми на живот. Отговорът на въпроса, който Ама отказваше да ми даде, а аз не можех да открия сам. Но бях убеден, че има и друг, който го знаеше, и най-накрая бях събрал кураж да го посетя.

Само дето не знаех дали ще успея да го накарам да ми каже.

* * *

Навън бе тъмно като в рог, когато излязох и затворих входната врата зад себе си. Обърнах се и видях Лусил, която седеше на верандата и ме наблюдаваше.

— Не ти ли стигаше мотаенето из Тунелите последния път?

Лусил наклони главичката си на една страна, нейният обичаен отговор.

— Добре тогава, да тръгваме.

Чух раздиране на въздуха. По-скоро дращене и някакво пльоскане, ако трябва да съм точен.

Завъртях се бързо. Не бях готов за още едно посещение от Ейбрахам. Но този път не беше той. Линк лежеше проснат по гръб, в средата на храстите в двора ни.

— Човече, това Пътуване има нужда от много тренировки — измърмори той, докато се измъкваше от храстите и се изтупваше. — Накъде сме тръгнали?

— Откъде знаеш, че отивам някъде? Да не си се ровил из главата ми?

Ако го беше направил, щях да го убия.

— Казвал съм ти и преди, нямам никакво желание да се ровя в тази адска бездна. — Махна няколко клонки от тениската си на „Айрън Мейдън“. — Аз не спя, нали ти казах? Мотая се навън и те чух как се измъкваш. Това е една от моите суперсили. И така, накъде сме?

Не бях сигурен дали трябваше да му кажа. Но истината беше, че не ми се ходеше сам.

— Ню Орлиънс.

— Ти не познаваш никого в… — започна Линк, после се сепна и поклати глава. — Защо винаги ме мъкнеш по гробища и крипти? Не може ли някой път да се помотаем на място, което не е пълно с мъртъвци?

Още един въпрос, на който не можех да отговоря.

* * *

Гробницата на вуду царицата Мари Лаво си беше същата. Загледах се в хиксовете, издълбани във вратата, и се запитах дали не трябва и ние да оставим своя — в случай че никога не излезем оттук. Но нямахме време да му мислим много, защото Линк отвори вратата след секунди и вече бяхме вътре.

Скърцащите, гнили стълби бяха все още там, водещи право в мрака. Както и димът, и отвратителната миризма, която полепваше по тялото и си оставаше там, дори след като си вземеш душ.

Линк се закашля.

— Билки и бензин. Гадост.

— Шшш. Тихо.

Стигнахме долу и видях магазинчето, работилницата, или както се наричаше това ужасно място. Отстрани идваше бледа светлина и осветяваше стъклениците и шишетата. Кожата ми настръхна при вида на влечугите и малката мишка, която отчаяно се опитваше да избяга. Лусил пристъпваше близо до мен, сякаш се боеше, че може да свърши в някой от тези буркани.

— Откъде сме сигурни, че си е у дома? — прошепна Линк.

Преди да отговаря, зад нас се чу глас.

— Винаги съм си у дома, в една или друга форма.

Познах гробовния глас и тежкия акцент на бокора. Кожата му беше без бръчки, но по лицето му имаше много белези. Отблизо изглеждаше още по-страшен. Белезите приличаха на прорези и пробойни, направени от създание, което май не беше в някоя от онези стъкленици. Дългите му плитки бяха раздърпани и виждах дрънкулките, завързани в тях. Метални символи и амулети, кости и мъниста, които бяха толкова здраво преплетени, че бяха станали част от косата му. Държеше в ръка дървен жезъл, обвит в змийска кожа.

— Съжаляваме, че… идваме така… — започнах аз.

— Позволих ли ви да говорите? — прекъсна ме той, а ръката му стисна жезъла. — Проникването е нарушение на закона. На моя закон и на вашия.