Прелестен хаос

Но тя вече бе излязла в коридора и пееше, което беше малко налудничаво. Звучеше, както когато си мислиш, че нещо лошо ще се случи, но се опитваш да се убедиш, че не е така. Ужасът обаче си личи в гласа ти, макар да се надяваш, че ще го прикриеш.

Не можеш.

— „Жив е, жив е Онзи, който умря“ — пееше и ме побутваше пред себе си. — „Живее Той, Водача, неподвластен на смъртта.“

Вратата се затръшна след мен.

— Сега…

Вече бе изминала половината коридор, все още напявайки си останалата част от химна.

— Нека да хапнем, преди лелите ти да са нахлули в кухнята и да изгорят къщата до основи.

Гледах я как подтичва и крещи още преди да е стигнала до кухнята.

— Всички да се съберат в дневната, преди храната ми да е изстинала.

Май щях да имам повече късмет, ако бях попитал нейния Водач, неподвластния на смъртта.

Когато се довлачих до дневната, всички вече бяха заели местата си. Лена и Макон явно току-що бяха пристигнали и стояха в единия край на стаята, а Мариан бе потънала в дълбок разговор с леля Каролин в другия. Ама все още подвикваше нареждания от кухнята, когато птицата се охлаждаше. „Почиваше“, както се изразяваше тя. Леля Грейс се запрепъва към масата, размахвайки кърпичката си.

— Не карай таз хубава птица да чака повече. Умряла е достойно и заслужава нашето уважение.

Телма и леля Мърси се влачеха точно зад нея.

— Ако наричаш „достойна смърт“ изстрела със сачми, предполагам, че си права — измърмори леля Мърси, като мина покрай сестра си, за да седне точно пред бисквитите.

— Не започвай, Мърси Лин. Знаеш, че вегетарианството е една стъпка по-близо до света без бельо и свещеници. Това си е доказан факт.

Лена седна до Мариан, опитвайки се да сдържи смеха си. Дори Макон се затрудняваше да задържи обичайното си хладнокръвно изражение. Баща ми стоеше зад стола на Ама и я чакаше най-накрая да дойде от кухнята, за да го отмести за нея като истински южняшки джентълмен. Като слушах как леля Грейс и леля Мърси се заяждат помежду си, ми стана още по-мъчно за леля Пру. Тя ми липсваше.

Но докато заемах мястото си, забелязах, че още някой го нямаше.

— Къде е Лив?

Мариан погледна към Макон, преди да отговори.

— Тя реши да си остане вкъщи тази вечер.

Леля Грейс чу достатъчно от разговора и реши да се намеси.

— Е, ама туй никак не е американско. Ти покани ли я, Итън?

— Лив не е американка. И, да, поканих я.

Беше почти вярно. Бях помолил Мариан да я доведе. Това си беше покана, нали? Мариан разгъна кърпата си в скута.

— Не мисля, че щеше да се чувства удобно, ако бе дошла.

Лена прехапа долната си устна, сякаш й стана зле.

Заради мен.

Или заради мен, Лена. Не я поканих лично, беше малко… грубо. Чувствам се като кретен.

Аз също.

Нямаше какво повече да си кажем, защото точно тогава Ама влезе, носейки зелена тенджера.

— Добре… Време е да благодарим на бог и да ядем.

Седна, баща ми придърпа стола й и зае своето място. Всички се хванахме за ръце и леля Каролин сведе глава, за да каже молитвата за Деня на благодарността, каквато ни беше традицията.

Чувствах силата на семейството си. По същия начин се бях почувствал, когато се присъединих към чародейския кръг. Въпреки че Лена и Макон бяха единствените истински чародейци тук, пак я усещах. Недоловимото жужене на нашата сила, а не онова на скакалците, поглъщащи града, или на инкубусите, раздиращи небето.

И тогава чух и нещо друго, но не беше благодарствената молитва, а песен, тътнеща в главата ми толкова силно, че се уплаших да не я разцепи на две.

„Осемнайсет луни, осемнайсет мъртви тела
от пръстта се надигат, обръщат се през глава.
Земята отдолу, небето над нас,
краят на дните, Жътварският час…“

Осемнайсет мъртъвци? Жътварят?

Леля Каролин приключи молитвата си, а аз бях готов да започна моята.

Шест парчета пай по-късно, ореховият — и, разбира се, Ама — бяха обявени за победители. Баща ми се бе оттеглил на обичайната си следпуйкова дрямка на дивана, приклещен между Сестрите. Вечерята бе прекратена прекалено рано, когато всички проявихме гигантската глупост да се отпуснем назад в твърдите си дървени столове и да се предадем.

Не ядох толкова много, колкото обикновено. Чувствах се гузен. Мислех само за Лив, как седи сама в Тунелите на Деня на благодарността, независимо дали за нея бе такъв празник като за нас или не.

Знам.

Лена стоеше на прага на кухнята и се взираше в мен.

Лена. Не е каквото си мислиш.

Тя дойде до плота, където бяха подредени купищата остатъци от вечерята.

— Мисля, че трябва да опаковаш останалото от пайовете на Ама и да го занесеш долу.

— Защо?

Лена сведе засрамено очи.

— Не разбирах как се е чувствала до вечерта, в която Ридли направи заклинанието Furor. Знам какво е да нямаш приятели. Но сигурно е дори още по-ужасно да имаш и да ги загубиш.

— Да не казваш, че искаш да бъдем пак приятели с Лив? — попитах с недоверие аз.