Прелестен хаос

— Правенето на заклинания е опасно за смъртните, освен ако не са се обучавали години наред — като Мариан. А ти не си.

Лена не искаше да я нарани, но всеки път щом споменеше думата „смъртен“, Ридли инстинктивно се свиваше като ударена. Все едно доливаше масло в огъня. Може би беше прекалено тежко за нея да го чува от чародеец. Реших да се намеся.

— Лена е права. Кой знае какво може да се случи, ако нещо се обърка.

Ридли не каза нищо и за миг си помислих, че бях угасил пламъците. Но след това тя се обърна към мен, сините й очи пламтяха ярко, също както искряха някога златистите й чародейски очи, и осъзнах колко съм сгрешил.

— Не помня някой да се оплакваше, когато ти и онази ученичка на Мариан правехте заклинания на Голямата бариера.

Лена се изчерви и погледна встрани.

Ридли беше права. Лив и аз направихме заклинания на Голямата бариера. Така успяхме да освободим Макон от Сиянието, чародейската сфера, в която бе затворен. Това бе причината Лив да не може да стане Пазител. Болезнено напомняне за времето, когато с Лена бяхме толкова далече един от друг, колкото е възможно изобщо да бъдат двама души.

Не казах нищо. Зарових се в мислите и спомените си, докато мистър Литълтън се опитваше да ни увери колко интригуваща може да бъде световната история. Не се справяше много добре. Опитах се да измисля какво да кажа, за да се измъкна от неловкото мълчание, което се възцари в следващите десет секунди. И се провалих.

Защото макар Лив да не беше в гимназията и да прекарваше дните си в Тунелите с Макон, тя все още бе темата, за която не говорехме. Името, което с Лена не споменавахме. След нощта на Седемнайсетата луна бях говорил само веднъж с Лив и тя ми липсваше. Не че можех да споделя това с някого.

Липсваха ми странният й британски акцент и начинът, по който произнасяше Каролина по-скоро като Каролайна. Липсваше ми селенометърът й, който приличаше на гигантски пластмасов часовник отпреди трийсет години, но бе истинско чудо на техниката — и то изобретено от самата нея. И как постоянно пишеше в малкия си червен бележник. Липсваха ми шегите ни и как тя ми се подиграваше. Липсваше ми моята приятелка. Или по-скоро, моят приятел.

Тъжната част бе, че тя сигурно щеше да разбере как се чувствах.

Просто не можех да й го кажа.

7.IX Извън път номер 9

След училище Линк остана да играе баскетбол с момчетата. Ридли не пожела да тръгне без него, докато мажоретките се упражняваха и мотаеха в салона, въпреки че нямаше да признае ревността си.

Стоях на вратата и гледах как Линк дриблира, без да се поти нито грам. Наблюдавах как цели коша от всеки ъгъл на игрището, от центъра на полето… Останалите момчета стояха встрани и зяпаха със зейнали уста. Треньорът седеше на скамейката, забравил да извади свирката от устата си. Наслаждавах се на всяка секунда от ставащото почти толкова, колкото и самият Линк.

— Липсва ли ти? — застана до мен Лена и се загледа в играта.

Поклатих глава.

— Не. Не искам да се мотая с тях. — Усмихнах се. — А и хубавото е, че поне веднъж никой не гледа нас.

Протегнах й ръка и тя я пое. Дланта й бе топла и мека.

— Да се махаме оттук — каза тя.

Бу Радли седеше в ъгъла на паркинга до знака „Стоп“, дишайки толкова тежко, сякаш въздухът в света не му стигаше. Зачудих се дали Макон продължаваше да ни гледа през очите на чародейското куче. Спряхме до него и отворихме вратата. Бу не се поколеба.

Подкарахме по път номер 9. Постепенно къщите на Гатлин изчезнаха, предградията се превърнаха в редуващи се едно след друго полета и ниви. През този сезон тези полета обикновено бяха смес от зелено и кафяво — царевица и тютюн. Но тази година се виждаха други цветове — черно и жълто; докъдето погледът ни стигаше, се простираха само мъртви растения и скакалци, ядящи последната останала реколта. Чувахме как попадналите под гумите на колата насекоми пукаха. Всичко изглеждаше сбъркано, погрешно.

Това бе другото, за което избягвахме да говорим. Апокалипсисът, който се бе стоварил върху Гатлин. Майката на Линк бе уверена, че жегата и напливът на скакалците са божие наказание, но аз знаех, че греши. На Голямата бариера Ейбрахам Рейвънуд бе казал, че изборът на Лена ще повлияе и върху света на чародейците, и върху света на смъртните. Явно заплахата му не е била шега.

Лена гледаше през прозореца към опустошените полета. Не можех да кажа нищо, което да я накара да се почувства малко по-добре или поне по-малко отговорна. Можех само да се опитам да я разсея.

— Днес беше смахнат ден, нали? Дори за първи учебен ден…

— Чувствам се зле за Ридли — каза Лена, докато вдигаше косата си нагоре и я извиваше на небрежен кок. — Тя не е на себе си.

— Което означава, че не е зла Сирена, тайно работеща за Сарафина. Трябва ли да съжаляваме за това?

— Не, но изглежда толкова нещастна.

— Искаш ли да чуеш прогнозата ми? Отново ще оплете нещата с Линк и ще му обърка главата.

Лена прехапа устни.

— Ами, да… Ридли все още смята, че е Сирена. Омайването на хората е част от служебните й задължения.

— Обзалагам се, че ще оскубе косите на всички мажоретки, преди да приключи с тях.