Прелестен хаос

— После ще я отстранят от училище завинаги — каза Лена.

Отбих на кръстопътя, излязох от път номер 9 и поех по шосето, което водеше към „Рейвънуд“.

— Не и преди да срине гимназията със земята.

Дъбовите дървета се извисяваха и свеждаха клони над пътя, водещ към къщата на Лена. Гъстата им сянка охлаждаше въздуха и температурата бе с два-три градуса по-ниска. Нахлуващият през отворения прозорец бриз развяваше тъмните къдрици на Лена.

— Не мисля, че Ридли ще издържи още дълго в къщата. Цялото ми семейство се държи налудничаво. Леля Дел не знае дали идва, или си отива.

— Това не е нещо ново.

— Вчера леля Дел помисли Риан за Рийс.

— А Рийс?

— Силите на Рийс са все по-големи, но и някак разпилени. Тя постоянно се оплаква от това. Понякога ме поглежда и изперква. А аз не знам дали е заради това, което е прочела по лицето ми, или защото не може да прочете нищо по него.

И при нормални обстоятелства Рийс бе доста зловеща, а сега направо не ми се мислеше какво бе станало с дарбата й на Сибила — тя можеше да те погледне в лицето и да види там неща, които дори ти самият не си осъзнавал. Можеше да види всички твои мисли и чувства.

— Поне чичото ти е жив и е с теб.

— В известен смисъл, да. Всеки ден изчезва в Тунелите и нямам представа какво прави там. Сякаш нарочно не иска да знам.

— И какво му е странното на това? Нито той, нито Ама някога са искали да знаем нещо.

Опитах се да прозвуча небрежно, сякаш изобщо не се тревожех заради безбройните скакалци, които продължавах да мачкам под гумите на колата.

— Минаха седмици от завръщането му, а още не знаем какъв вид чародеец е. Знаем само, че е светъл. Не говори с никого за това.

Дори с мен. Това искаше да каже.

— Може би самият той не знае.

— Забрави…

Тя погледна през прозореца, а аз хванах ръката й. И двамата бяхме толкова горещи, че едва усетих изгарянето от докосването й.

— Не можеш ли да поговориш с баба си?

— През повечето време баба е в Барбадос и се опитва да разбере какво се случва.

Лена не каза цялата истина. Семейството й се опитваше да намери начин да възстанови Реда — да прогони жегата, скакалците и всички други бедствия, които ни предстояха в нашия, смъртен свят.

— „Рейвънуд“ има повече заклинания за защита, отколкото ако беше чародейски затвор. Толкова е клаустрофобично, че имам чувството, че са обвързали и оковали мен, а не къщата. Трябва да ти кажа, че те придават напълно нов смисъл на израза „да си наказан вкъщи без излизане“ — поклати глава Лена. — Надявам се, че Ридли не усеща нещата по този начин, след като вече е смъртна.

Не казах нищо, но бях напълно убеден, че Ридли го усеща — все пак и аз бях смъртен, а чувството, което излъчваше имението, направо ме смазваше. С приближаването до „Рейвънуд“ магията струеше от него, жужеше така, сякаш бе живо същество, обвито в плътна мъгла, която нямаше нищо общо с времето.

Атмосферата на чародейската магия, тъмна и светла.

Откакто се бяхме върнали от Голямата бариера, можех да я долавям — както сега. Паркирах пред клатещите се железни порти — границата на имението „Рейвънуд“, и видях как въздухът около нас пука от електрическо напрежение като при буря.

Портите не бяха същинската преграда. Градините на „Рейвънуд“, израснали и сгъстили се по време на отсъствието на Макон, бяха единственото местенце в целия окръг, където човек можеше да се спаси от жегата и насекомите. Може би това бе доказателство за могъществото на семейството на Лена, но докато минавахме през портите, усещах как енергията отвън се опитваше да си проправи път навътре, а „Рейвънуд“ я отблъскваше с цялата си сила.

Имението отстояваше на бедствието — личеше си по това, че отвън се ширеха безкрайни изгорели кафяви площи, а неговите градини оставаха недокоснати, зелени. Цветните лехи бяха разцъфтели и ярки, дърветата бяха отрупани с плод, просторните зелени морави бяха пищни и красиви и се простираха от голямата къща до брега на река Санти. Дори алеите бяха почистени и оградени с нов чакъл. Външният свят напираше да проникне в това място, но заклинанията и защитите опазваха „Рейвънуд“. Засега. Морските вълни се блъскат в скалите на брега отново и отново, докато превърнат камъка в пясък. Такава щеше да бъде и съдбата на имението.

В крайна сметка вълните винаги си проправят път. Ако Редът наистина бе нарушен, „Рейвънуд“ нямаше да остане още дълго единственият пост на изчезващия свят.

Паркирах катафалката близо до къщата и преди да кажа и дума, бяхме навън, сред влажния въздух. Лена се метна веднага на прохладната трева и аз се отпуснах до нея. Бях чакал този момент през целия ден; беше ми жал за Ама, баща ми и всички други, пленени в града под изгарящото синьо небе. Не знаех колко още щях да понеса това.

Знам.

По дяволите. Не исках…

Знам, че не ме виниш. Всичко е наред.