Прелестен хаос

Тя се приближи към мен и се пресегна с ръка към лицето ми. Стегнах се. Сърцето ми вече не препускаше бясно, когато се докосвахме. Сега чувствах как енергията изтича от тялото ми, сякаш някой или нещо я изсмукваше отвън. Но Лена се поколеба и отпусна ръка.

— Не, вината е моя. Знам, че не го чувстваш така и не можеш да го кажеш, но аз мога.

— Лена…

Тя се извъртя по гръб и се втренчи в небето.

— Нощем лежа в леглото, затварям очите си и се опитвам да премина през… това. Опитвам се да отблъсна облаците и да прогоня жегата. Не знаеш колко е трудно. Колко усилия ни коства да поддържаме „Рейвънуд“ така. — Откъсна една зелена тревичка. — Чичо Макон казва, че не знае какво ще се случи. Баба казва, че е невъзможно да се разбере, защото никога преди не се е случвало.

— Вярваш ли им?

Когато ставаше въпрос за Лена, Макон бе такава важна сила, каквато бе Ама за мен. Ако съществуваше някакъв риск за нея, той никога не би й казал истината.

— Не знам. Но това е по-голямо от Гатлин. Каквото и да съм направила, то се отразява на всички чародейци, не само на семейството ми. Силите на всички чародейци са разбъркани.

— Твоите сили винаги са били непредвидими.

Лена извърна поглед.

— Спонтанните запалвания са нещо повече от „непредвидими“.

Знаех, че е права. Гатлин се носеше бавно към ръба на невидима скала и нямахме идея какво ни чака на дъното на пропастта, в която щяхме да се озовем. Но не можех да й го кажа — не и когато тя беше причината да сме на този ръб.

— Ще разберем какво става.

— Не съм толкова сигурна.

Вдигна едната си ръка към небето и аз си спомних за първия път, когато я последвах в градината на „Грийнбриър“. Тогава проследяваше облаците с пръсти и създаваше свои форми в небето. Все още не осъзнавах напълно в какво се бях забъркал, но дори и да знаех, нямаше да има никакво значение.

Сега всичко бе различно, дори небето. Нямаше облак, чиято форма да очертаем. Нямаше нищо освен заплашителната синя жега.

Лена вдигна и другата си ръка и погледна към мен.

— Това няма да спре от само себе си. Нещата ще се влошават. Трябва да сме готови. — Ръцете й си играеха разсеяно с въздуха. — Сарафина и Ейбрахам няма да се откажат просто така.

Готов съм.

Тя продължаваше да прави красиви извивки с пръстите си.

— Итън, искам да знаеш, че вече не се страхувам от нищо.

Нито пък аз. Стига да сме заедно.

— Там е работата. Ако нещо се случи, причината ще съм аз. И аз трябва да съм тази, която да го оправи. Разбираш ли какво ти казвам? — не сваляше очи от пръстите си.

Не. Не разбирам.

— Не разбираш или не искаш да разбереш?

Не мога.

— Помниш ли как Ама ти казваше да внимаваш да не пробиеш дупка в небето, защото вселената може да падне върху главата ти?

Усмихнах се.

— П.О.С.Л.Е.Д.С.Т.В.И.Я. Единайсет букви, вертикално. Иначе казано, дръпни внимателно нишката и гледай как целият свят ще се разкрие пред теб, като разплитащ се пуловер, Итън Уейт.

Тук Лена би трябвало да се разсмее, но тя не го направи.

— Аз дръпнах нишката, когато използвах „Книгата на луните“.

— Заради мен.

Мислех за това постоянно. Тя не беше единствената, която бе дръпнала по-рязко преждата от кълбото, оплетено около целия окръг Гатлин, под и над повърхността на земята.

— Призовах се сама.

— Наложи се да го направиш. И трябва да се гордееш с това.

— Гордея се.

Усетих, че се поколеба.

— Но…?

— Но трябва да платя цената и съм готова да го направя.

Затворих очи.

— Не говори така.

— Просто съм реалистка.

— Не, ти чакаш да се случи нещо лошо.

А аз не исках да мисля за това.

Лена се заигра с дрънкулките на гердана си.

— В случая не е въпрос на дали ще се случи, а кога.

Аз чакам. Така пишеше в тетрадката ми.

В каква тетрадка?

Не исках да разбира, но не можех и да крия от нея. Не можех и да се преструвам, че нещата можеха да бъдат постарому. Всичко беше напълно сбъркано и го осъзнавах ясно. Лятото. Смъртта на Макон. Странното поведение на Лена. Бягството й с Джон Брийд. И останалото, което се бе случило, преди да срещна Лена — как майка ми не се прибра у дома, обувките й, които си стояха там, където ги бе оставила за последно, хавлията й, все още влажна от сутринта. Празната страна на леглото й, мирисът на косата й по възглавницата.

Пощата, която все още пристигаше за нея.

Внезапността на всичко това. И категоричността му. Самотната реалност на истината — че най-важният човек в живота ти внезапно вече го няма. Което в лоши дни изглежда така, сякаш тя никога не бе съществувала. А в добър ден се появяваше един друг страх. Че дори да си сто процента сигурен, че тя е била тук, може би си единственият човек, който още я помни и мисли за нея.

Как е възможно възглавницата все още да ухае като човека, който вече дори не е на тази планета? И какво ще правиш, ако един ден започне да мирише като всяка друга стара, странна възглавница? Как можеш да се насилиш да прибереш тези обувки?