Прелестен хаос

— Всички наред ли са? — Имах предвид Ама, баща ми и моите стогодишни лели.

— Не знам. Майка ми поведе купища хора към църквата и те се затвориха там. Говореше нещо за основите на сградата, за стомана в гредите и за някакво предаване, което била гледала по телевизията.

Ясно, мисис Линкълн щеше да спасява всички на улицата с образователни програми. Определено имаше талант да командва и организира хората.

— Когато си тръгвах — продължи той, — крещеше нещо за Апокалипсиса и седемте знака.

— Трябва да се доберем някак до вкъщи — казах аз. Не живеехме толкова близо до църквата, колкото Линк, и бях напълно уверен, че нашето „имение“ не бе строено с противоземетръсни основи.

— Няма начин. Пътят се разцепи точно зад мен веднага след като излязох на шосе номер 9. Трябва да минем през гробището.

Трудно ми бе да повярвам, че Линк сам предлага това — гробището, нощем, по средата на свръхестествено земетресение.

Лена ме докосна по рамото.

— Имам лошо предчувствие.

— Така ли! — усмихнах се тъжно аз. — Аз имам лошо предчувствие за всичко, откакто се върнах от оня свят и се превърнах в демон.

* * *

Когато минахме през портите на „Градината на вечния покой“, гробището на Гатлин, попаднахме на място, което бе всичко друго, но не и изпълнено с покой. Дори със светещите кръстове — една от местните особености, пак бе толкова тъмно, че не виждахме и на метър пред себе си. Скакалците бяха направо полудели и жужаха ужасно силно, сякаш бяхме разбутали гнездо на оси. Светкавица разсече мрака, разцепвайки небето на две така, както трусът бе разцепил земята.

Линк ни водеше, тъй като единствено той виждаше нещо.

— Знаеш ли, майка ми е права за едно. В Библията е казано, че накрая ще има земетресение.

Погледнах го, като че ли се бе смахнал напълно.

— И кога за последно чете Библията? В Неделното училище, когато бяхме на девет?

Той сви рамене.

— Просто казвам…

Лена прехапа долната си устна замислено.

— Линк може и да е прав. Ами ако не Ейбрахам е причинил това, а е резултат от разрушения Ред? Както жегата и буболечките, и пресъхналото езеро?

Знаех, че се чувства отговорна, но това не бе причинено от края на смъртните ни дни. Това си беше свръхестествен Апокалипсис.

— И е просто съвпадение, че Ейбрахам четеше за разтваряне на земята, за да излязат демоните оттам в същия момент?

Линк ме зяпна.

— Какво искаш да кажеш с това „да излязат демоните оттам“? Да излязат откъде?

Земята започна отново да се тресе. Линк млъкна и се заслуша. Сякаш се опитваше да определи откъде започваше земетресението или къде щеше да удари. Грохотът се превърна в скърцащ звук — сякаш стояхме на веранда, която се канеше да се строполи под краката ни. Звучеше като подземна гръмотевица.

— Още едно ли идва? — попитах аз. Не можех да реша дали е по-добре да останем на място, или да се впуснем да бягаме.

Линк се огледа наоколо.

— Мисля, че трябва…

Земята под нас се разтресе и асфалтът се пропука. Нямаше къде да избягаме, а и нямаше да имаме време да стигнем до никъде. Земята се разпадаше край мен, но аз не пропадах. Парченцата от шосето се издигаха и политаха към небето.

Трупаха се едно върху друго и оформяха нестабилен триъгълник. После спряха. Светещите кръстове започнаха да премигват.

— Кажи ми, че това не е какво си мисля — отстъпи назад Линк сред мъртвата суха трева, осеяна с изкуствени цветя и надгробни плочи.

Надгробните камъни сякаш се движеха. Може би наближаваше нов земен трус или нещо по-лошо.

— За какво говориш?

Първият камък излезе от пръстта, преди да има време да ми отговори. Беше още един трус — поне така си помислих в началото.

Но грешах.

Надгробните плочи не падаха. Бяха избутвани отдолу.

Камъни и пръст политаха във въздуха и се стоварваха отново на земята като пуснати от небето бомби. Последваха ги прогнили ковчези. Стогодишни дъбови и черни лакирани ковчези се търкаляха надолу по хълма, капаците им се отваряха и изсипваха навън изгнилите трупове вътре в тях. Миризмата бе толкова отвратителна, че Линк си запуши устата и носа.

— Итън! — изпищя Лена.

Стиснах я за ръката.

— Бягайте!

На Линк не беше нужно да му го казвам два пъти. Кости и дъски летяха във въздуха като шрапнели, но той поемаше ударите вместо нас като истински супергерой.

— Лена, какво става? — попитах задъхано аз, докато тичахме, без да пускам ръката й.

— Мисля, че Ейбрахам е отворил някаква врата към Подземния свят.

Тя се препъна и аз я изправих отново на крака.

Стигнахме хълма, който водеше до най-старата част на гробището. Онзи, по който бях бутал количката на леля Мърси повече пъти, отколкото можех да преброя. Хълмът бе тъмен и с мъка избягвах огромните дупки, които почти не се виждаха в земята.

— Оттук! — извика към нас Линк, който вече бе стигнал до върха. Спря и аз си помислих, че ни изчаква. Но когато стигнахме до него, осъзнах, че се взираше към гробището.

Мавзолеите и гробовете избухваха, обсипвайки земята с големи каменни късове, кости и части от тела. Пластмасов фавн лежеше паднал в пръстта. Някой сякаш бе разкопал всеки гроб в гробището.