Прелестен хаос

В далечния край на това, което някога бе добрата част от хълма, имаше труп. От етапа на разлагането му личеше, че е бил заровен наскоро. Тялото се взираше в нас, но нямаше очи. Очните му орбити бяха напълно празни. В него обаче имаше нещо и то движеше това, което бе останало от тялото — така, както Лилум ръководеше мисис Инглиш.

Линк протегна напред ръце, за да ни защити. Трупът наведе глава на една страна и се заслуша в нещо. После от празните му очи, от носа и устата излезе тъмна мъгла. Тялото се прекърши и падна на земята. Мъглата се изви като Бяс, после се понесе в небето и изчезна.

— Това Блудник ли беше? — попитах аз.

Линк отговори преди Лена.

— Не. Беше някакъв демон.

— Откъде знаеш? — прошепна тихо тя, сякаш се боеше да не събудим още мъртъвци.

Линк извърна глава.

— По същия начин, както кучето знае, когато види друго куче.

— На мен не ми приличаше на куче — опитах се да се пошегувам аз, за да го накарам да се почувства по-добре, но моментът май не бе подходящ.

Линк гледаше втренчено в лежащото на земята тяло, в което допреди миг се бе вселил демонът.

— Може би майка ми е права и това е Краят на дните. Може би ще има възможност най-накрая да използва мелничката си за жито, противогазовите маски и онази надуваема лодка.

— Лодка? Това ли стърчи до покрива в гаража ви?

Линк кимна.

— За случаите, когато се надигнат водите и настане поредният световен потоп, с който господ ще отмъсти на всички грешници.

Поклатих глава.

— Не господ. Ейбрахам Рейвънуд.

Земята най-после спря да се тресе, но дори не го забелязахме. Тримата треперехме толкова силно, че беше невъзможно да направим разликата.

17.XII Преминаването отвъд

Шестнайсет тела лежаха в градската морга. Според Предвещаващата песен на майка ми трябваше да са осемнайсет. Не знаех защо земетресението бе спряло и армията от Бесове изчезна. Може би унищожаването на града вече не бе толкова привлекателно за тях, след като ние се бяхме махнали от него. А и всъщност градът си бе унищожен. Но ако бях научил нещо за Ейбрахам, то бе, че за всяко негово действие има основателна причина. Знаех и друго — че животът ми се бе превърнал в място, където рационалното вървеше ръка за ръка със свръхестественото, управлявано от някаква перверзна, странна математика, която не можеше да греши. Знаех без никакво съмнение, че трябваше да има още две тела. Ето колко силно вярвах в песните. Номер седемнайсет и осемнайсет. Това бяха числата, които се повтаряха постоянно в главата ми, докато шофирах към Здравния център.

Имах смътното и ужасяващо подозрение, че знаех кой е липсващият седемнайсети.

* * *

Резервният генератор се включваше и изключваше. Личеше по премигващите светлинки в сградата. Боби Мърфи не бе на рецепцията. Всъщност никъде не се виждаше жив човек от персонала. Днешните катастрофални събития в „Градината на вечния покой“ нямаше да предизвикат голяма емоция сред обитателите на Центъра, място, където повечето хора не усещаха нищо, дори то да се стовареше върху тях с пълна сила. Шестнайсет. Чудех се дали имат шестнайсет маси в моргата. Бях доста сигурен, че нямат.

Пътешествието до моргата вероятно тук бе напълно редовно събитие. Имаше повече от една въртящи се врати между мъртвите и живите, през които човек минаваше, докато вървеше по тези коридори. Когато влизаш през вратите на Здравния център, вселената ти постепенно се свиваше, ставаше все по-малка и по-малка, докато целият ти свят не се превърнеше в един коридор, една сестра, една стая два на три метра с прасковени стени.

Когато се озовеш тук, вътре, вече не ти пука много какво се случва там, навън. Това място бе като пространство между световете. Особено за мен, защото всеки път щом хванех ръката на леля Пру, наистина се озовавах в друг свят.

Нищо не изглеждаше реално, което беше иронично, защото отвъд тези стени събитията бяха по-реални от всякога. И ако не измислех какво да правя с някои от тях — като това как да се справя с могъщата Лилум от демонския свят и с неплатения кръвен дълг, който разрушаваше Гатлин и няколко малко по-големи свята извън него — скоро нямаше да има никакви прасковени стени, които да наричаме свой „дом“.

Тръгнах по мрачния коридор към стаята на леля Пру. Аварийните лампи светнаха за миг и видях фигура в болнична нощница, стояща в края на коридора, влачеща цялата метална подпора на системата си в ръка. После светлините изгаснаха и не виждах нищо. Ново светване, но този път пред мен нямаше никого.

Само че можех да се закълна, че това беше леля ми.

— Лельо Пру?!

Настана отново мрак. Чувствах се наистина сам — и то не от онази, спокойната самота, която човек понякога изпитва. Усещах как някой се движи в мрака. Светлина.

— Какво, по дя… — стреснах се аз и подскочих.

Леля Пру стоеше пред мен, лицето й бе на сантиметри от моето. Виждах всяка бръчка, всеки белег от всяка сълза и всеки път като карта на чародейските тунели. Тя ме подкани с пръст, сякаш искаше да я последвам някъде. После го допря до устните си.

— Шшш…

Лампите отново угаснаха и нея я нямаше.