Прелестен хаос

Затичах се, препъвайки се в мрака, докато стигнах до стаята на леля Пру. Бутнах вратата, но тя не се отвори.

— Леа, аз съм!

Вратата се отвори и пред мен застана Леа, вдигнала пръст към устните си в почти същия жест, който преди секунди бе направила леля ми. Обърках се.

— Шшш… — каза тя, докато затваряше вратата зад мен. — Време е.

Ама и майката на Макон, Арелия, седяха до леглото. Тя явно бе дошла в града специално заради леля Пру. Очите им бяха затворени и се държаха за ръце над тялото на леля ми. На пода до леглото забелязах блещукането и потръпването на хиляди малки плитчици и мъниста.

— Лельо Туайла? Ти ли си? — попитах аз. Видях проблясваща за секунда усмивка.

Ама ми изшътка.

Усетих и как съсухрената ръка на леля Пру се вкопчва в моята и ме потупва успокоително.

Шшш…

Надуших, че нещо гори — шепа треви димяха в цветна керамична купа на перваза на прозореца. Леглото бе покрито с любимата завивка на леля Пру, онази с пришитите на нея малки топчета, а не с болничните чаршафи. Възглавницата й с калъфката на цветя беше под главата й. Харлон Джеймс IV се беше сгушил в краката й.

Имаше нещо различно в леля Пру. Към тялото й нямаше прикрепени тръбички, лепенки или жици, свързани с монитор. Беше с плетените си пантофи и с най-хубавия си халат — онзи с розовите цветя и със седефените копчета. Сякаш се канеше да направи редовната си обиколка по улицата на Сестрите и да изкоментира кой от съседите се нуждае от нова боя на оградата.

Оказах се прав. Тя беше номер седемнайсет.

Избутах Ама и Арелия и хванах ръката й. Ама отвори едно око и ме стрелна с поглед.

— Дръж встрани ръцете си, Итън Уейт. Няма нужда да отиваш там, където е тръгнала тя.

Този път щях да й се опълча.

— Тя е моя леля, Ама. Искам да се сбогувам с нея.

Арелия поклати глава, без да отваря очи.

— Нямаме време за това. — Гласът й заглъхваше, като че ли потъваше в някаква далечна стая.

— Леля Пру дойде при мен. Мисля, че иска да ми каже нещо.

Ама отвори и двете си очи и ме погледна.

— Има свят на живите и има свят на неживите. Тя живя добър живот и е готова. Точно сега имам достатъчно проблеми, за да опазя хората, които обичам, в света на живите. Така че, ако нямаш нищо против… — изсумтя, сякаш слагаше вечерята, а аз закъснявах да седна на масата.

Погледнах я така, както никога преди. Погледът ми казваше:

Всъщност имам нещо против.

Тя въздъхна и ме хвана за ръката. С другата стиснах крехката длан на леля Пру. Затворих очи и зачаках.

— Лельо Пру?

Нищо не се случи.

Лельо Пру.

Отворих очи.

— Какво не е наред? — прошепнах аз.

— Не мога да кажа. Целият този хаос и тези демони, вдигащи толкова врява, сигурно са я уплашили.

— Всички тези тела — допълни тихичко Арелия.

Ама кимна.

— Прекалено много хора се преместиха в отвъдното тази нощ.

— Но още не е свършило. Трябва да са осемнайсет. Така каза песента.

Ама ме погледна със сгърчено от мъка лице.

— Може би песента е сгрешила. Дори картите и Великите бъркат понякога. Може би не всичко се търкаля надолу по хълма толкова бързо, колкото си мислиш.

— Това са песните на мама и тя каза „осемнайсет“. Никога не е бъркала и ти го знаеш.

Знам го, Итън Уейт. Не беше нужно да го казва. Виждах го в очите й, в начина по който бе стисната челюстта й и лицето й бе изопнато.

Протегнах отново ръката си.

— Моля те.

Ама погледна през рамо.

— Леа, Арелия, Туайла, помогнете ни малко.

Хванахме се за ръце в кръг — смъртни и чародейци. Аз, загубеният Водач. Леа, светлата Сукуба. Ама, гадателката, която се луташе в мрака. Арелия, ясновидката, която виждаше повече, отколкото искаше. И Туайла, която някога бе призовавала духовете на мъртвите, гадателката в отвъдния свят. Трябваше ни светлина, за да покаже на леля Пру пътя към дома.

Всички те вече бяха част от моето семейство.

Ето ни, държахме се за ръце в болничната стая и се сбогувахме с човек, който в много отношения вече отдавна си бе отишъл.

Ама кимна към Туайла.

— Ще ни окажеш ли честта?

След секунди стаята изчезна сред сенките, а светлината избледня. Усещах порива на вятъра, въпреки че бяхме вътре.

Или поне така си мислех.

Мракът стана по-плътен и в един момент се озовахме в огромна стая, с лице към кръгла врата. Разпознах я веднага — вратата в задната част на „Изгнание“, клуба в Тунелите. Този път обаче помещението бе празно. Бях сам.

Поставих и двете си ръце на вратата, докосвайки сребристата кръгла дръжка във формата на колело, която я отваряше. Натиснах с цялата си сила, но не успях да я накарам да се завърти.

— Трябва да вкараш малко повече мускули в туй, Итън.

Обърнах се и леля Пру стоеше зад мен, с плетените си пантофи и домашната си роба, подпряна на подвижната си метална болнична система. Тя дори не бе прикрепена към тялото й.

— Лельо Пру! — метнах се на врата й аз и я прегърнах, усещайки костите й под тънката й кожа. — Не си отивай.