Прелестен хаос

— О, стига си дрънкал. Същият досадник кат Ама си. Всяка нощ идва таз седмица и ме уговаря да остана. Все слага под възглавницата ми някакви неща, които вонят кат старите памперси на Харлон Джеймс — сбърчи тя нос. — Достатъчно се застоях на туй място. Вече дори не пускат мойте филми по телевизията.

— Не можеш ли да останеш? Има толкова много места из Тунелите, които трябва да се маркират. А и не мисля, че леля Мърси и леля Грейс ще се оправят без теб.

— Затуй исках да говоря с теб. Важно е, така че внимавай. Слушаш ли ме?

— Слушам те.

Знаех, че искаше да ми каже нещо важно, нещо, което никой от другите нямаше да разбере.

Леля Пру се наведе и ми прошепна.

— Трябва да ги спреш.

— Да спра кого? — попитах аз, а космите на врата ми настръхнаха.

Още шепнене.

— Знам точно какво съ опитват да направят, затуй поканих половината град на моето парти.

Нейното „парти“.

— Имаш предвид погребението ти?

Тя кимна.

— Планирам го, откакто станах на петдесет и две. Искам да стане точно тъй, както съм наредила. С китайски порцелан и ленени салфетки, с голяма купа с пунш и Сиси Хъникът да пее „Изумителна благодат“25. Оставих списък с подробностите в чекмеджето на нощната ми масичка, ако е оцеляла от торнадото.

Не можех да повярвам, че това е причината да ме доведе тук. Но все пак тя си беше такава, леля Пру.

— Разбрах, лельо.

— Списъкът с гости е много важен, Итън.

— Ясно. Искаш да си сигурна, че всички правилни хора ще бъдат там.

Тя ме погледна, сякаш съм идиот.

— Не. Искам да съм сигурна, че погрешните няма да дойдат. Искам да знам, че определени хора няма да се домъкнат на мойто тържество. Туй не е коледен купон в пожарната.

Говореше сериозно, но в очите й видях палава искра, сякаш всеки момент щеше да запее — абсолютно фалшиво и в типично свой оперен стил — любимия си химн „Да се облегнеш под вечните мишци“26.

— Искам да затръшнеш вратата, преди Юнис Хъникът да вкара и единия си крак в църквата. Не ме интересува дали Сиси ще пее, нито че таз Юнис твърди, че Всемогъщият е сложил ръка на рамото й. Тя няма да получи нито чаша от моя пунш.

Прегърнах я толкова силно, че я повдигнах във въздуха.

— Ще ми липсваш, лельо Пру.

— Разбира се, че шъ ти липсвам. Но времето ми е дошло и имам работа да върша, да се срещна със съпрузите си. Да не споменавам и няколкото Харлон Джеймсовци. Сега, имаш ли нещо против да отвориш вратата пред една стара дама? Не съ чувствам много добре днес.

— Тази ли? — Докоснах металната врата пред нас.

— Същата — кимна леля Пру и се пусна от дръжката на системата си.

— Накъде води?

Тя сви рамене.

— Не мога да ти кажа. Само знам, че оттук трябва да мина.

— Ами ако не трябва да се отваря?

— Итън, да не ми казваш, че те е страх да отвориш таз глупава малка врата? Завърти туй проклето колело най-накрая!

Сложих ръце на кръглата дръжка и напънах с цялата си сила. Тя не помръдна.

— Шъ накараш една стара жена да прави всичко сама? — изпуфтя леля Пру и ме избута настрани. После се протегна с треперещата си ръка към вратата.

Тя се отвори веднага и ослепителна светлина и вятър, и пръски вода заляха стаята. Зърнах отражението на синя водна повърхност. Протегнах ръка към леля Пру и тя я пое. Помогнах й да премине през прага. За секунда останахме така, на срещуположните страни на вратата.

Тя погледна през рамо в синевата зад себе си.

— Изглежда, че това е пътят ми. Ще ми покажеш ли накъде да вървя, както ми обеща?

Замръзнах на място.

— Обещал съм да ти покажа пътя ли?

Тя кимна.

— Разбира се. Ти ми каза за Последната врата. Откъде иначе шъ зная за нея?

— Не знам нищо за Последната врата, лельо Пру. Никога не съм минавал през нея.

— Естествено, че си минавал. Стоиш отвъд нея и в тоз момент.

Погледнах и ето ме, другото ми аз. Мъглив и сив, трептящ като сянка.

Това бях аз от старата видеокамера. Аз от сънищата ми.

Моята Счупена душа.

Той се отправи към кръглата врата. Леля Пру махна с ръка към него.

— Шъ ме проводиш ли до онзи фар?

В мига, в който го каза, видях пътеката от камъни, водеща до зелен хълм, на който се издигаше бял каменен фар.

Квадратен и стар, изграден от обикновени, поставени един върху друг блокове, а на върха им, високо в чистата синева на небето се издигаше бяла кула. Ширналата се отвъд вода беше дори още по-синя. Тревата, която се движеше в ритъма на вятъра, бе зелена и жива и ме накара да копнея за нещо, което никога не бях виждал.

Но предполагам, че го бях виждал, защото ето ме, вървях по каменната пътека.

Стомахът ми се преобърна и внезапно някой изви ръката зад гърба ми, като че ли Линк упражняваше хватките си върху мен.

Глас — най-гръмкият глас във вселената, от най-силния човек, когото познавах, прогърмя в ушите ми.

— Върви напред, Прудънс. Нямаш нужда от помощта на Итън. Туайла ще бъде с теб и всичко ще бъде наред, когато стигнеш до фара.

Ама кимна с усмивка и внезапно Туайла се появи до леля Пру — не онази Туайла, създадена от светлината, а истинската, изглеждаща по същия начин както в нощта, в която бе умряла. Леля Пру ме погледна и ми даде въздушна целувка, после хвана ръката на Туайла и се обърна към фара.