Прелестен хаос

Линк отиде в болницата да провери как е тя. Мисля, че се чувстваше виновен — все едно самият той й го бе причинил. Но когато се обади от болницата, каза, че диагнозата й била добра, а след като Савана изпрати майка си до вкъщи, за да й донесе гримовете, бе ясно, че няма истинска опасност за живота й. Всички останали също бяха добре. По думите на Линк за подобряване на състоянието им помогнал и той. Питали го според него коя от тях е най-добрата и най-старата приятелка на Савана и се успокоявали взаимно.

— Момичетата са добре. И аз им помогнах малко — редуваха се да седят в скута ми.

— Какво?

— Ами… бяха много притеснени и казваха, че се успокоявали, когато знаели, че имат на кого да се облегнат.

— Нима?

Имах чувството, че и Линк, и Савана бяха открили свой начин да се наслаждават на следобеда. Ридли бе изчезнала някъде, но когато разбереше какво прави Линк, нещата вероятно щяха да се влошат още повече. Може би беше добре, че се бе сприятелил с персонала на болницата.

След като Линк затвори телефона, с Лена се прибрахме в стаята й, а Ридли се мотаеше на долния етаж. Спалнята на Лена бе толкова далече като атмосфера от гимназията, че когато бях там, се чувствах на хиляди километри от всичко станало днес. Стаята й се бе променила, откакто се бяхме върнали от Голямата бариера. Лена каза, че е искала да види света и през зелените, и през златистите си очи. А „Рейвънуд“ се променяше така, че да отрази нейните чувства, както винаги бе правил за Макон и за нея.

Стаята й бе напълно прозрачна, като някаква странна къщичка на дърво, направена от стъкло. Отвън все още изглеждаше същата, с очуканите щори на прозорците и увиващия се бръшлян. Виждах следите от старата стая. Все още имаше прозорци там, където се намираха и преди, вратите също си бяха на мястото. Но таванът бе отворен, с плъзгащи се стъклени панели, които се местеха на една страна, за да влиза нощният въздух. Следобед вятърът разнасяше изпопадали листа около леглото й. Подът й бе като огледало и отразяваше променящото се небе. Когато слънцето жулеше прекалено силно над нас — както вече ставаше постоянно — светлината се отразяваше, прекършваше и разпадаше на толкова много различни повърхности, че бе невъзможно да се каже кое слънце е истинското. Всички горяха еднакво, с ослепяваща сила.

Лежах по гръб в леглото й, със затворени очи, и се наслаждавах на прохладния бриз. Знаех, че не е истински, просто още една версия на чародейския бриз на Лена, но не ми пукаше. Тялото ми се чувстваше така, сякаш дишаше за пръв път днес. Свалих влажната си тениска и я метнах на пода. Да, беше по-добре.

Отворих леко очи. Лена пишеше по най-близката до леглото стъклена стена и думите увисваха във въздуха като изречени фрази.

„Без светлина без мрак без теб без мен

Познай светлината познай мрака познай себе си познай мен“

Почувствах се по-добре, когато видях познатия почерк и стиховете, които Лена толкова обичаше да пише преди Шестнайсетата луна.

„Това е трудният път — пътят на раз (пада) дялата — денят, който ще разбие сърцето ми“

Превъртях се на една страна.

— Ей, какво означава „денят, който ще разбие сърцето ми“?

Не ми харесваше как звучи тора.

Тя ме погледна и се усмихна.

— Не се безпокой. Не е днешният ден.

Придърпах я към мен на леглото, притискайки нежно с ръка шията й. Пръстите ми се заплетоха в дългата й коса, после продължиха по ключицата. Обичах да усещам кожата й, независимо от парещата болка. Притиснах устните си в нейните и чух учестеното й дишане. Изгубвах се в нея, но ми беше все едно.

Лена прокара пръсти по гърба ми, по голата ми кожа.

— Обичам те — прошепнах аз в ухото й.

Тя хвана лицето ми с ръце и се облегна назад, за да ме погледне.

— Не мисля, че някога ще обичам някого или нещо така, както обичам теб.

— Знам, че аз не бих могъл.

Ръката на Лена лежеше на гърдите ми. Знаех, че усеща тежките му удари. Тя се изправи, взе тениската ми от пода и ми подаде.

— По-добре се облечи, иначе ще бъда наказана заради теб до края на живота си. Чичо Макон вече не спи по цял ден, както преди. Вероятно е в Тунелите с… — Млъкна рязко и така разбрах за кого говореше. — В кабинета си е и след малко ще поиска да се видим.

Надигнах се, все още с тениската в ръцете си.

— Както и да е, не знам защо пиша тези неща. Просто се появяват в главата ми.

— Както новият бестселър на баща ми, който се казва „Осемнайсета луна“?

Не можех да спра да мисля за това, а Ама ме избягваше. Може би Макон щеше да намери обяснение за ставащото.

— Като Савана и нейната нова мажоретка? — Лена се наведе към мен. — Пълен хаос.

— Дайте ми „Х“! Дайте ми „А“…

— Стига — прекъсна ме тя, целувайки ме по бузата. — Обличай се.

Намъкнах я през главата си, но по средата спрях.

— Сигурна ли си?

Лена се наведе, целуна ме закачливо по стомаха и нахлузи тениската ми докрай. Усетих пронизващата болка да изчезва така бързо, както бе дошла — но аз продължавах да копнея за нея.