Прелестен хаос

— Честно казано, сър, не съм сигурна колко време имаме. Никога не съм виждала такива данни. Не ми се иска да го казвам, но като че ли Луната ще се стовари върху Гатлин.

Макон се изправи и постави тежката си ръка върху рамото й. Почти усетих натиска, който й оказа, поне част от мен го усети.

— Никога не премълчавай истината от страх, мис Дъранд. Отдавна преминахме границата на куртоазните разговори. Просто трябва да продължим. Няма какво друго да направим.

Лив изпъна тялото си под натиска на ръката му.

— Не съм сигурна, че съм наясно какъв е протоколът, когато си изправен пред потенциалното унищожение на смъртния свят.

— Скъпо момиче, мисля, че уцели точно в целта.

— Моля?

— Виж фактите. Изглежда, че след Призоваването смъртният свят е променен, или както бихте казали вие, хората, небето е паднало върху главите ни. Ад на земята, би допълнила нашата очарователна мисис Линкълн. В чародейския свят се появиха нови видове инкубус, какъвто не сме срещали преди. Нещо като библейския Адам. Каквато и да е мисията на този хибрид, появата му не е случайна. Съвпадението на времето е прекалено идеално. Това е част от един по-голям план; а като имаме предвид, че без съмнение е замесен Ейбрахам, навярно планът е по-скоро грандиозен.

Лена беше побледняла. Стиснах ръката й и я придърпах към себе си.

Да вървим.

Тя допря пръст до устните си.

Той е Адам.

Лена…

Итън. Ако той е Адам…

Лив вдигна глава към Макон с широко отворени очи.

— Мислите, че това е планирано от Ейбрахам?

Макон се подсмихна.

— Хънтинг определено няма достатъчно интелект за подобен замисъл, а Сарафина няма достатъчно сили. Да оставим за момент настрани неясния произход на момчето. На колко години е? Колкото Лена или малко по-голямо от нея?

Не искам да се окажа Ева.

Не си.

Няма откъде да го знаеш, Итън. Имам чувството, че съм.

Не си, Лена.

Придърпах я в прегръдките си и почувствах топлината на бузата й, когато лицето й се опря в памучната ми тениска.

Мисля, че е планирано да бъда.

Макон продължаваше да говори, но сякаш се отдалечаваше от нас с всяка дума.

— Освен ако Джон Брийд не е бил всмукан от някакво друго пространство, той е еволюирал тук, в смъртния или в чародейския свят. Което изисква повече от десетилетие и половина безмилостно лукавство, най-съвършеното постижение на Ейбрахам.

— Да не би да твърдите, че Джон е роден в някаква чародейска лаборатория? Като… свръхестествено чародейско бебе в епруветка?

— Може би терминологията не е точна, но идеята е такава. Не толкова „роден“, колкото „отгледан“. Което би обяснило защо е толкова важен за Ейбрахам. — Макон замлъкна за миг. — Подобен буквализъм бих очаквал от брат си, не и от Ейбрахам. Донякъде съм разочарован.

— Джон Брийд3 — произнесе Лив бавно. — О, божичко. Било е пред очите ни през цялото време.

Притиснах Лена още по-близо до себе си. Когато долових мислите й, те бяха по-скоро шепот.

Той е болен. Това е извратено.

Не знаех дали има предвид Джон или Ейбрахам, но нямаше значение. Беше права. Беше извратено.

Ейбрахам си отиде, Лена.

В мига, в който го „казах“, знаех, че тази мисъл е лъжа. Джон може и да си бе отишъл, но не и Ейбрахам.

— И така, пред нас останаха два въпроса, мис Дъранд. Как и, по-важното, защо?

— Ако Джон Брийд си е отишъл завинаги, има ли значение?

Лицето на Лив бе бледо и ми се струваше, че е изтощена също както Макон.

— Нима си е отишъл? Не бих направил подобно заключение за когото и да било, без да съм видял тяло.

— Не трябва ли да насочим проучванията си към по-спешни проблеми — насекомите, промените в климата? Как да спрем бедствията, които като че ли Лена доведе в смъртния свят след Седемнайсетата луна?

Макон се приведе напред в креслото си.

— Оливия, имаш ли представа, скъпа моя, колко стара е тази библиотека?

Тя поклати глава колебливо.

— Знаеш ли колко стари са въобще чародейските библиотеки? Тук и отвъд океана? В Лондон? Прага? Мадрид? Кайро?

— Не.

— Може ли да си представиш, че в никоя от тези библиотеки, много от които посетих лично през последните седмици, няма нито едно позоваване за това как да бъде възстановен Общият ред?

— Трябва да има. Сигурно се е случвало поне веднъж през всички тези години…

Макон затвори очи.

— Никога ли? — плахо предположи Лив. Говореше толкова тихо, че от мястото, където се намирахме почти не я чувахме.

— Единствената ни следа е това момче. Как се е появил и по каква причина.

— Или момичето? — попита Лив.

— Оливия. Достатъчно.

Но Лив не се плашеше лесно.

— Може би вече знаете? Как се е появила тя и по каква причина? Научно казано, нейният случай би ни помогнал да направим същите изводи.

Лена ме отблъсна, прогонвайки ума ми от нейното съзнание, за да не чувам мислите й. Бях сам в тунела, независимо че се притискахме един в друг.

Макон поклати глава. Когато проговори, гласът му бе студен.

— Не казвай нищо на другите. Искам да съм сигурен, че си наясно за това.