Прелестен хаос

— Искате да си мълча, докато не кажете сам на Лена какво е направила — кимна сериозно Лив.

Зелените очи на Макон изразяваха такава емоция, каквато никога не бях виждал в тях, когато бяха черни. Страх. Гняв. Възмущение.

— Докато не й кажа сам какво трябва да направи.

— Може да не успеете да спрете това.

Лив погледна селенометъра си.

— Оливия, не само вселената може да бъде унищожена. Заплашена е племенницата ми. Която, що се отнася до мен, е по-ценна от хиляди изгубени вселени.

— Повярвайте ми, знам това…

Сърцето ми спря да бие. Лена се бе измъкнала от прегръдката ми, без да я усетя.

Открих я в стаята й. Не плачеше и аз не се опитах да я утеша. Стояхме там в мълчание и се държахме за ръка, докато ни заболя, докато слънцето залезе — отвъд думите, отвъд стъклото и дърветата, и реката. Нощта се спусна край леглото й и аз зачаках мракът да заличи всичко.

15.IX Изабел

— Сигурна ли си, че това е пътят?

Бяхме слезли от главния път, южно от Чарлстън. Къщите се бяха променили от традиционните викториански домове с веранди от всички страни и бели кулички, простиращи се към облаците в… нищо. Постройките бяха изчезнали, заменени от тютюневи полета и тук-там пръснати из тях схлупени плевни.

Лена погледна листа в скута си.

— Това е пътят. Баба каза, че няма много други къщи близо до старата… до мястото, където преди е била моята къща.

Когато Лена ми каза, че иска да види родната си къща, ми се стори логично — за около десет секунди. Защото това не беше просто къщата, в която бе направила първите си стъпки и бе писала за първи път с молив по стените. Това бе и мястото, където бе умрял баща й. Където и Лена е можела да умре, когато майка й подпалила пожара, точно преди първия й рожден ден.

Но тя настоя и не успях да я разубедя по никакъв начин.

Не бяхме обсъждали това, което чухме в кабинета на Макон, но знаех, че то е част от пъзела. Макон смяташе, че миналото на Лена и Джон съдържа някаква следа към решението на това, което се случваше в чародейския и в смъртния свят. Това бе причината да пътуваме сега сред тази пустош.

Леля Дел се наведе напред от задната седалка на волвото. Лусил се бе разположила в скута й.

— Не ми се струва познато, но може и да греша.

Това беше доста пренебрежително изказване. Леля Дел бе последният човек, когото бих питал за посоката, освен ако не се намирахме в Тунелите. А напоследък се колебаех дали и там вече няма да се обърка. Посещението на овъглените останки на родната къща на Лена бе лоша идея, но вземането на леля Дел с нас бе направо ужасна. Откакто Лена се бе Призовала, всички се бяха променили, но случилото се бе отразило най-много на леля й.

Лена посочи навън, през прозореца ми.

— Мисля, че е тук. Чичо Макон каза да гледаме за отбивка вляво.

Ограда с бяла лющеща се боя ограждаше пътя. Пред нас се виждаше дупка в нея.

— Това е.

Завих между изкривените стълбове; чувах по-учестеното дишане на Лена. Хванах ръката й и моят пулс също се разбърза.

Сигурна ли си, че искаш да го направим?

Не. Но трябва да разбера какво се е случило.

Лена, ти знаеш какво е станало.

Тук е започнало всичко. Тук майка ми ме е държала в ръце още като бебе. Тук е решила да ме намрази.

Тя е била тъмен чародеец. Не е била способна да обича.

Лена се облегна на рамото ми, докато аз продължавах да шофирам по прашния път.

Част от мен също е Мрак, Итън. И въпреки това те обичам.

Настръхнах. Лена не беше Мрак, не и като майка си.

Не е същото. Ти си и Светлина.

Знам. Но Сарафина не е изчезнала. Тя е някъде там, с Ейбрахам, чакат… Колкото повече знам за нея, толкова по-подготвена ще бъда за следващата ни битка.

Не бях сигурен, че това е истинската цел на пътуването ни. Но нямаше значение. Защото, когато спрях пред останките от къщата, нещо друго се изправи пред нас.

Реалността.

— Звездите ми… — прошепна леля Дел.

Бе по-ужасно от пожълтелите снимки в архивите на майка ми — онези, на които се виждаше какво е останало от плантациите след Големия пожар по време на Гражданската война — черни скелети на някога великолепни къщи, овъглени рамки, празни и опустошени като градовете, през които минавали войските на Севера.

От тази къща, стария дом на Лена, бяха останали само основите, изпочупени и разпадащи се сред почернялата пръст. Нищо не бе израснало отново тук. Сякаш самата земя бе уплашена от станалото на това място.

Как е могла Сарафина да причини подобно нещо на семейството си?

За нея сме били без всякакво значение. Това го доказва.

Лена пусна ръката ми и се запъти към оскъдните останки.