Прелестен хаос

Последвах я до основите на къщата, които сега приличаха по-скоро само на една порутена стена. Не знам дали беше просто плод на въображението ми, но колкото повече се приближавахме към овъглените останки, толкова повече усещах мириса на пепел. Виждаше се къде са били стъпалата, водещи към верандата, която вече я нямаше. Бях достатъчно висок, за да видя от другата страна на стената. Там нямаше нищо освен дупка, пълна с натрошен цимент, и гниещи почернели парчета дърво, разпилени по земята.

Лена коленичи в калта. Протегна се към нещо с размера на кутия за обувки.

— Какво е това? — Макар да бях почти до нея, ми беше трудно да го различа.

— Не съм сигурна. — Изтри калта с дланта си, разкривайки ръждясал метал. От едната страна имаше разтопена ключалка. — Това е сейф.

Подаде ми кутията. Беше по-тежка, отколкото изглеждаше.

— Ключалката е разтопена, но мисля, че мога да я отворя. — Огледах се наоколо и вдигнах един камък, за да го използвам като лост, но в този миг се чу щракане и металната ключалка се отвори от само себе си. — Какво…?

Лена сви рамене.

— Понякога силите ми все още действат така, както искам — усмихна се тъжно тя и подритна едно камъче с обувката си. — Друг път — не…

Макар кутията да бе обгоряла и вдлъбната от едната страна, бе успяла да съхрани съдържанието вътре: сребърна гривна с гравиран надпис, оръфано копие на „Големите надежди“ на Дикенз, снимка на Сарафина в синя рокля и на тъмнокосо момче на училищен бал. Зад тях имаше някакъв безличен екран, като онзи, на който бяхме позирали с Лена на зимния бал в салона. Имаше и още една снимка, пъхната под гривната — бебешка снимка на малко момиченце. Знаех, че е Лена, защото приличаше напълно на бебето, което Сарафина държеше в ръцете си във видението.

Лена докосна ръба на бебешката снимка и я вдигна над кутията. Светът около нас започна да избледнява, слънчевата светлина бързо се превърна в мрак. Знаех какво става, но този път не ставаше с мен. Аз последвах Лена във видението, както тя ме бе последвала преди в деня, в който седях със Сестрите в църквата. След секунди калната земя се превърна в трева…

Изабел се тресеше силно. Тя знаеше какво се случва, но трябваше да има грешка. Това беше най-големият й страх, кошмарите, които я преследваха, откакто бе съвсем малка. Не биваше да се случва на нея — тя беше Светлина, не Мрак. Толкова упорито се стараеше да върши нещата правилно, да отговори на очакванията на близките си. Как можеше да бъде нещо друго, освен Светлина след всичко това? Но докато опустошителната студенина си проправяше път през вените й, Изабел осъзнаваше, че е сгрешила; не беше грешка. Ставаше Мрак.

Луната, нейната Шестнайсета луна, бе пълна и сияйна. Изабел се взираше в нея и усещаше как рядката дарба, която семейството й бе сигурно, че тя притежаваше — силите на Самородна, се превръщаше в нещо друго. Скоро мислите и сърцето й нямаше да бъдат нейни. Тъга, унищожение и омраза щяха да прогонят всичко друго от съзнанието й. Всичко добро.

Мислите й я измъчваха, но физическата болка бе непоносима, сякаш тялото й се разкъсваше на две и се обръщаше с вътрешностите навън. Насили се да се изправи на крака и да се затича. Имаше само едно място, където можеше да отиде. Премигна силно, зрението й се замъгляваше от златиста мъгла. Сълзите изгаряха кожата й. Не можеше да е вярно.