Прелестен хаос

Да вървим, Лена. Не си длъжна да го правиш.

Тя ме погледна — и в зеленото, и в златното й око се четеше непоколебима решителност.

Напротив, трябва да го направя.

Обърна се към леля Дел.

— Трябва да видя какво е станало тук. Преди… това.

Искаше леля й да използва силите си, за да премахне пластовете на миналото и Лена да види къщата такава, каквато някога е била — и по-важното, да види вътре в нея.

Леля Дел изглеждаше по-нервна от обикновено, кокът й се разхлаби и няколко кичура коса избягаха от него, докато се приближавахме към Лена.

— Силите ми напоследък са малко непокорни. Може да не успея да намеря точния момент, който търсиш, скъпа.

Кой беше този момент? Пожарът? Не знаех дали ще мога да го понеса. Нито дали Лена щеше да го понесе.

— А може и изобщо да не проработят — допълни извинително леля Дел.

Поставих нежно ръката си на врата на Лена. Кожата й бе гореща.

— Поне опитай, моля те…

Лицето на Лена излъчваше болка и тъга и леля Дел погледна към разпилените изгорени дървени дъски в основата на къщата. Кимна и протегна ръка. Тримата седнахме на черната земя и се хванахме за ръце. Жегата ни заливаше като ударна вълна, имах чувството, че ще разпали огън вътре в нас.

— Добре…

Леля Дел се загледа напрегнато към изпочупените дъски и подготви силите си на Палимпсест, за да ни покаже историята на това, което бе останало от това място.

Въздухът около нас се раздвижи, отначало бавно. Светът се завъртя около мен и тогава за частица от секундата я зърнах. Сянката, която се движеше прекалено бързо и все не успявах да видя. Онази, която почувствах в часа по английски и която ме следваше из училище. Онази, от която не можех да избягам. Гледаше, сякаш можеше да види това, което щеше да ни разкрие леля Дел в пластовете на своето видение.

После в миналото се отвори врата и аз надникнах в нечия спалня…

Стените бяха светли, блещукащо сребристи, на тавана имаше малки бели светлинки, като звезди в магическо небе. Момиче с дълги черни къдрици стоеше до прозореца и се взираше в истинското небе. Познавах тези къдрици и красивия профил — беше Лена. Но момичето се обърна, държейки някакъв вързоп в ръцете си, и осъзнах, че не е тя. Беше Сарафина, златистите й очи сияеха. Погледна към вързопа, който се оказа, че е бебе, протягащо малките си ръчички към нея. Сарафина подаде пръст и бебето го стисна. Тя погледна към детето в прегръдките си и му се усмихна. Ти си толкова специално момиче и винаги ще се грижа за теб…

Вратата се затвори.

Зачаках да се отвори друга, както винаги ставаше — вратите се появяваха една след друга като във верижна реакция. Но нищо не стана. Небето отново изплува пред очите ми, но за минута виждах всичко двойно. И двете лели Дел пред мен изглеждаха много объркани.

— Съжалявам… преди не се е случвало нищо подобно. Просто няма смисъл…

Само че имаше. Силите на леля Дел бяха разбъркани и засегнати от Призоваването, както на всички други. Преди можеше да застане където и да е и да види отделни частици от миналото, настоящето и бъдещето, като страници на прелистващи се книжки. Сега някои страници липсваха и тя бе успяла да надзърне само в миналото.

Леля Дел видимо бе разтърсена и изглеждаше по-объркана от всякога. Подадох й ръка, за да й помогна да се изправи.

— Не се тревожи, лельо Дел. Макон ще измисли как да… оправи всичко.

Струваше ми се, че това бяха подходящите думи за момент като този, макар да бе пределно ясно, че Гатлин — а може би дори и целият свят — бе на път да се разпадне.

Лена също изглеждаше така. Стана и отиде до останките от къщата, сякаш можеше да открие къде е била спалнята, която видяхме във видението. Без предупреждение заваля дъжд и ярка мълния разсече небето. Скакалците се разпръснаха, а след секунди целият бях подгизнал.

Лена?

Стояхме там, в дъжда, също като първата нощ, в която се срещнахме, на път номер 9. Тя изглеждаше почти същата и все пак бе различна.

Полудявам ли или наистина изглеждаше, че Сарафина я е било грижа за мен?

Не полудяваш.

Но, Итън, това е невъзможно.

А може би не е.

Дъждът спря внезапно, слънцето отново засия след мрачния порой. Сега това се случваше постоянно — силите на Лена се люшкаха между крайностите и тя не можеше да ги контролира.

— Какво правиш? — извиках аз, като се опитах да я настигна.

— Искам да видя какво е останало.

Не говореше за камъните и изгореното дърво. Лена искаше да открие някакво чувство, за което да се хване, доказателство за щастливия момент, който може би бе изживяла тук.