Прелестен хаос

— Не знам какво си мислите, момчета, като си седите тука и си говорите, сякаш е съвсем обикновен ден. Не е приключило нито Луната, нито жегата, нито онази история с Ейбрахам Рейвънуд. Двамата се държите, сякаш филмът е свършил, светлините в салона са пуснати и е време да напуснем киното — снижи гласа си тя. — Е, грешите, както е грешно да се влиза бос в църква. Постъпките имат последствия и още не сме видели и половината от тях.

Наясно съм с последствията. Те бяха навсякъде около мен, където и да погледнех, колкото и упорито да се опитвах да не искам да ги виждам.

— Ъъъ, госпожо?

Уф, Линк би трябвало да познава Ама по-добре и да си държи устата затворена, когато видеше, че е изпаднала в мрачната си фаза. Тя го стисна здраво и намачка тениската му на „Блек Сабат“.

— Слушай ме внимателно, момче. Голям проблем те чака и си нямаш идея колко съжалявам за това. Но този проблем може да те предпази да не се забъркаш в още по-големи каши. Чуваш ли ме, Джеферсън Линкълн?

Линк кимна стреснато.

— Да, госпожо.

Погледнах към Ама. Не беше пуснала рамото на Линк, а явно скоро щеше да захапе и мен.

— Ама, не се тревожи толкова. Това е просто първият учебен ден. В сравнение с всичко, което преживяхме последните месеци, е нищо. Все пак в гимназията няма демони, инкубуси и други такива.

Линк се прокашля.

— Хм… Това не е съвсем вярно.

Опита се да се усмихне, но Ама изви тениската му още по-силно, докато не го повдигна от стола.

— Ооох!

— Мислиш, че е забавно ли?

Линк беше достатъчно умен този път да си затвори устата. Ама се обърна към мен и ме стисна за рамото.

— Бях с теб, когато загуби първия си зъб, докато ръфаше онази ябълка. Бях с теб, когато се заби с колелото в големия дъб. Режех картони от обувки за училищните ти проекти, изпекох стотици кексове за рождени дни.

Всичко бе вярно. Ама бе постоянното присъствие в моя живот. Бе до мен, когато майка ми умря, преди година и половина, и когато баща ми почти загуби разсъдъка си заради това.

Тя пусна рамото ми така внезапно, както ме бе хванала, приглади престилката си и понижи глас. Каквото и да бе предизвикало тази буря, вече бе отминало. Може би беше заради жегата. Тя оказваше влияние на всички ни.

Ама се загледа през прозореца. Очите й блуждаеха над главите ни.

— Бях тук, Итън Уейт, и ще продължа да бъда, докато имаш нужда от мен. Нито минута по-малко, нито минута повече.

Какво трябваше да означава това? Никога не ми беше говорила така — сякаш щеше да има време, когато нямаше да бъда тук и нямаше да се нуждая от нея.

— Знам, Ама.

— Погледни ме в очите и ми кажи, че не си толкова уплашен, колкото съм аз — прошепна тя.

— Успяхме да се върнем тук невредими. Това е важното. Ще се справим с всичко.

— Не е толкова просто — отвърна Ама все така тихо, сякаш седяхме на първата редица в църквата. — Кажи ми. Има ли нещо, дори едно нещо, което да ти се струва същото, откакто се върнахме в Гатлин?

Линк проговори пръв, като изпъна горделиво мускулестите си ръце.

— Ако се тревожите за Итън и Лена, госпожо, ви обещавам, че докато съм край тях с моите нови сили, нищо няма да им се случи.

Ама изсумтя.

— Уесли Линкълн. Нима още не осъзнаваш? Нещата, за които говоря, можеш да ги спреш толкова, колкото можеш да попречиш на небето да падне върху главите ни, ако така е писано да стане…

Отпих глътка от шоколадовото си мляко и за малко да го изплюя цялото. Беше прекалено сладко, като сироп за кашлица. Същото беше и с яйцата ми, които имаха вкус на памук, и с кашата, която скърцаше като пясък между зъбите ми. Всичко беше сбъркано днес, всичко и всички.

— Какво не е наред с млякото, Ама?

Тя поклати глава.

— Не знам, Итън. Какво не е наред с устата ти?

Искаше ми се да знаех.

Когато излязохме навън и се запътихме към Бричката, старата таратайка на Линк, се обърнах назад и погледнах дома ни, „имението“ на Уейт. Не знам защо го направих. Ама стоеше до прозореца, полуприкрита зад завесата, и ни наблюдаваше. И ако не я познавах — а аз я познавах много добре — щях да се закълна, че плачеше. Но това не беше възможно, нали?

7.IX Смъртни момичета

Докато карахме по улица „Дав“, беше трудно да си представиш, че градът ни някога е бил друг освен кафяв. Тревата приличаше на обгоряла кора хляб. Бричката сякаш бе единственото нещо, което не се беше променило. И май за първи път в живота ми Линк караше с позволената скорост, въпреки че го правеше само защото искаше да провери какво е останало от предните дворове на съседите ни.

— Ей, виж азалиите на мисис Ашър. Направо са почернели от силното слънце.

Линк беше прав за жегата. Според „Фермерският алманах“ и Сестрите, които бяха живият алманах на Гатлин, в окръга не е било толкова горещо от 1942 г. Бях сигурен обаче, че не слънцето бе убило азалиите на мисис Ашър.

— Не са изгорели, покрити са със скакалци.

Линк се наведе през прозореца, за да огледа по-отблизо.

— Стига бе!