Прелестен хаос

— Чух това, любовнико! — провикна се Ридли от вътрешността на катафалката. Намачкани на топка дрехи полетяха през отворения прозорец и се приземиха на асфалта. — И аз не съм нормален човек!

От устата й „нормален“ прозвуча като обида.

— И няма да нося тези масови боклуци!

Ридли се извиваше на задната седалка на колата, през прозореца от време на време се показваха руси и розови кичури; чифт сребристи обувки полетяха навън и се присъединиха към дрехите на земята.

— Приличам на героиня от филм на „Дисни“.

Наведох се и вдигнах обидните за Ридли дрехи. Беше къса, шарена рокля, от онези, които се продаваха по магазините в мола на Съмървил. Вариант на тази, която носеха Савана Сноу, Емили Ашър, Еден Уестърли и Шарлот Чейз — кралиците на отбора на мажоретките, и следователно и половината момичета от гимназия „Джаксън“, които им подражаваха във всичко.

Лена обърна нагоре престорено очи.

— Баба реши, че Ридли вече трябва да се облича по-подходящо — след като ще ходи в нормално училище за смъртни — снижи гласа си. — Нали знаеш, след като и тя е смъртна.

— Това го чух! — Късо розово горнище изхвърча през прозореца. — Само защото съм противна смъртна, не означава, че ще се обличам като такава!

Лена погледна през рамо и се отмести от колата. Ридли най-накрая излезе отвътре и оправи новия си тоалет — яркорозова блузка и черно парче плат, което трябваше да мине за пола. Блузата бе цялата на цепки, захваната на места с безопасни игли и разкриваща едното й голо рамо.

— Не мисля, че е възможно да приличаш някога на смъртна, маце — отбеляза Линк, като намести собствената си тениска, която изглеждаше така, сякаш майка му я бе изпрала на неподходяща температура в пералнята и тя се бе свила.

— И какво, да благодарим на бог за дребните му услуги? И не ме наричай „маце“! — възмути се Ридли и вдигна роклята високо с два пръсти. — Трябва да я дадем за благотворителност. Могат да я продадат като костюм за Хелоуин.

Лена се загледа в катарамата на колана на братовчедка си.

— Като сме на темата за боговете, какво, за бога, е това?

— Какво? Тази стара дреболия?

Катарамата на черния кожен колан бе много голяма, с някакво насекомо, пленено в смола или в пластмаса в центъра. Май беше скорпион. Бе зловещо и странно и определено а ла Ридли.

— Просто се старая да се впиша — усмихна се тя. — Нали знаеш… Всички готини хлапета носят такива неща.

Без типичните за нея близалки Ридли явно се чувстваше несигурна и раздразнителна, точно като баща ми, когато Ама го поставеше на безкофеинова диета.

Лена се предаде.

— Трябва да се преоблечеш отново, преди да се приберем у дома, иначе баба ще разбере какво правиш.

Ридли не й обърна внимание, захвърли роклята на горещия асфалт и я стъпка със супервисоките си сандали. Лена въздъхна и повдигна ръка. Роклята полетя нагоре към пръстите й, но преди да ги достигне, избухна в пламъци. Лена отдръпна ръката си и тя падна на земята, с вече обгорени краища.

— По дяволите! — извика Линк и започна да тъпче горящото парче плат с крака, докато от него останаха само овъглени парченца.

Лена се изчерви, но Ридли бе напълно невъзмутима.

— Страхотно, братовчедке. Не бих го направила по-добре.

Лена наблюдаваше последните кълбенца дим.

— Не исках…

— Знам — кимна Ридли с отегчение.

Силите на Лена бяха станали неконтролируеми, откакто се бе Призовала сама, а това бе опасно, като се имаше предвид, че сега бе едновременно и Светлина, и Мрак. Способностите й винаги са били непредсказуеми, но вече можеше да предизвиква всичко — от порои и урагани до гръмотевични бури и горски пожари.

Лена въздъхна сърдито.

— Ще ти купя друга след училище, Рид.

Братовчедка й направи гримаса, зарови се в чантата си и извади очилата си.

— Мерси, не е нужно да ми правиш услуги.

— Чудесна идея! — Линк измъкна своите издраскани черни очила с гумени дръжки, които бяха готини за около десет минути, когато бяхме в шести клас. — Да ги разбием, захарче.

Двамата се насочиха към входа на училището и аз видях своя шанс. Пресегнах се за ръката на Лена и я придърпах към себе си. Тя отметна косата от очите ми — винаги беше прекалено дълга, и ме погледна изпод гъстите си мигли. Едно съвършено златисто око и едно зелено. Очите й така и не се промениха след нощта, в която Сарафина предизвика Седемнайсетата луна, преди да е настъпило времето й. Лена ме гледаше със златното око на тъмните чародейци и със зеленото на светлите — постоянно напомняне за мига, в който осъзна, че притежава и двата вида сили. Но очите й освен това ни напомняха, че изборът й промени всичко за световете на чародейците и на смъртните. И за нас.

Итън, недей…

Шшш. Излишно се тревожиш.