Прелестен хаос

Скакалците се появиха на ята три седмици след като Лена се Призова сама. Две седмици след това ни удари най-ужасната жега, която бе виждана по тези места от седемдесет години насам. Това не бяха симпатичните зелени скакалци, които Ама намираше всяка сутрин в кухнята ни. Тези бяха черни, с гневна жълта ивица по гръбчетата си, и пътуваха на рояци. Бяха хищници, поглъщаха всеки сантиметър зеленина в града, включително парка. Статуята на генерал Джубал А. Ърли сега се извисяваше сред кафяв кръг мъртва трева, сабята му беше покрита с тази нечакана черна армия.

Линк ускори.

— Това е гнусно. Майка ми смята, че са като наказанието от Библията, предвестник на Апокалипсиса. Сега чака да се появят жабите и водата да потече червена.

За първи път не можех да обвиня мисис Линкълн в нищо. В град, изграден върху равни части религия и суеверие, е трудно да се пренебрегне неочакваното нашествие на скакалци, спускащи се като черен облак. Всеки ден приличаше на Края на дните, както ни го бяха описвали в училище и в църквата. Но определено нямаше да потропам на вратата на мисис Линкълн и да й кажа, че това най-вероятно е резултат от действията на моята приятелка чародейка, която раздели на две Луната и наруши Общия ред в света. И без това ни беше достатъчно трудно да убедим майката на Линк, че новата му физика не е резултат на стероиди. Този месец вече два пъти го бе пращала в кабинета на доктор Ашър.

Когато влязохме в училищния паркинг, Лена вече бе там. И още нещо се бе променило. Не караше спортната кола на братовчед си Ларкин. Стоеше до катафалката на Макон, облечена в стара тениска на „Ю-Ту“, с думата „война“ изписана на гърдите, сива пола и старите си черни кецове. Невероятно е как една погребална кола и чифт кецове могат да повдигнат така духа на едно момче.

Милион мисли запрепускаха изведнъж през главата ми. Колко странно е, че когато тя ме погледне, на света оставаме само ние двамата. Или как когато поглеждам към нея, забелязвам всяка подробност от тялото и от облеклото й, а всичко останало наоколо избледнява като в мъгла. И да, просто знам, че съм наистина аз само когато сме двамата заедно.

Невъзможно бе да го изкажа с думи, а дори и да го направех, не бях сигурен, че думите щяха да бъдат точни. Но не ми се налагаше да опитвам, защото с Лена никога не е трябвало да казваме и да обясняваме какво чувстваме. Ние просто си го мислим и Келтската нишка, нашата телепатична връзка, се заема с останалото.

Здрасти.

Защо се забави толкова?

Измъкнах се от колата, гърбът на тениската ми бе подгизнал от пот. Линк изглеждаше имунизиран срещу жегата — още една от особеностите на това да си инкубус. Впуснах се към Лена, прегърнах я и вдишах дълбоко.

Лимони и розмарин. Мирисът, който следвах през коридорите на гимназията, още преди да я срещна за първи път. Никога не го изгубих, дори когато тя вървеше в мрака, далече от мен.

Наведох се внимателно, за да я целуна, като се стараех да не докосвам друга част от тялото й. Напоследък, когато я докоснех, направо не можех да дишам. Физическите ефекти от допира ни ставаха непоносими и макар да се опитвах да го прикривам, тя знаеше.

Усетих разтърсването в мига, в който устните ни се срещнаха. Сладостта на целувката й бе съвършена, а допирът на кожата й така мощно ми влияеше, че винаги ми се завиваше свят. Но сега имаше и нещо друго — чувството, че тя поглъща дъха ми всеки път щом устните ни се докоснат и извлича някаква невидима нишка, която не мога да контролирам. Лена изви шия и се отдръпна назад, преди да успея да помръдна.

После.

Въздъхнах и тя ми даде въздушна целувка.

Но, Лена, минаха…

Цели девет часа?

Аха…

Усмихнах й се, за да я умилостивя, но тя поклати глава.

Не искам да прекараш първия ден от училище в кабинета на сестрата.

Тя се притесняваше повече за мен от мен самия. Беше ми все едно дали нещо щеше да ми се случи — което бе напълно възможно, тъй като ми ставаше все по-трудно да я целувам и още по-трудно да стоя встрани от нея. Не можех да понеса мисълта да не я докосвам. И в отношенията ни имаше промяна. Чувството — болката, която не бе точно болка — бе тук, дори когато бяхме разделени. Трябваше да има име за това, за тази съвършена болка, която изпитвах в празните пространства в мен, които обикновено тя изпълваше.

Съществува ли наистина име, което може да опише това? Сърдечна мъка? Така ли са измислили това определение? Само че аз я изпитвах в стомаха си, в главата си, в цялото си тяло. Виждах Лена винаги и навсякъде, когато зяпах през прозорците и се взирах в стените, винаги…

Опитах се да се фокусирам върху нещо, което не ми причиняваше болка.

— Харесва ми новото ти возило.

— Имаш предвид старото? Ридли направо побесня, че ще се появим с катафалката.

— Къде е Ридли? — попита Линк, като оглеждаше паркинга.

Лена кимна към колата зад себе си.

— Вътре е, преоблича се.

— Не може ли да се преоблече вкъщи, като нормалните хора? — попитах аз.