Прелестни създания

Звуците от изстрелите на пушките отекваха над главите ни. И двамата приклекнахме инстинктивно.

— Да се надяваме, че са халосни — каза Линк нервно. — Няма ли да е странно, ако собственият ми баща ме простреля тук?

— С моя късмет напоследък няма да се изненадам, ако ни простреля и двамата.

Стигнахме до върха на хълма. Виждах гъстите храсти, дъбовете и пушека от оръдията в полето под нас.

— Насам! Тук сме. — Ларкин ни извика от другата страна на гъсталака. Предположих, че има предвид себе си и Лена, затова се затичах още по-бързо. Сякаш животът й зависеше от това, а и доколкото знаех, може би наистина беше така.

И тогава осъзнах къде се намираме. Това беше арката към градината на „Грийнбриър“. Ларкин и Лена стояха на полянката, на същото място, където бяхме разкопали гроба на Женевиев преди няколко седмици. От сенките зад тях излезе неясна фигура. Беше тъмно, но имаше пълнолуние и…

Примигнах от изненада. Това беше…

— Мамо, какво, по дяволите, правиш тук? — Линк беше още по-объркан и от мен.

Защото пред нас стоеше майка му, мисис Линкълн, моят най-лош кошмар, или поне в моя топ десет. Изглеждаше странно, някак не на място, облечена в нелепи фусти и смешна басмена рокля, пристягаща прекалено силно талията й. Беше застанала точно на гроба на Женевиев.

— Така… Знаеш какво мисля за просташкия език, нали, млади човече?

Линк се почеса. В това нямаше никакъв смисъл, нито за него, нито за мен.

Лена, какво става?

Лена?

Нямаше отговор. Нещо не беше наред.

— Мисис Линкълн, добре ли сте?

— Чувствам се прекрасно, Итън. Битката не е ли очарователна? И рожденият ден на Лена, разбира се. Тя ми разказа. Чакахме ви, или поне единия от вас.

Линк пристъпи към нея.

— Е, тук съм, мамо. Ще те заведа у дома. Не бива да преминаваш безопасната зона. Някой може да те рани случайно. Знаеш какъв лош стрелец е татко.

Сграбчих ръката на Линк и го дръпнах назад. Имаше нещо сбъркано, нещо особено в начина, по който тя ни се усмихваше. Нещо в ужасения поглед на Лена.

Какво става тук? Лена!

Защо не ми отговаряше? Наблюдавах я как изважда верижката със закачения на нея пръстен на мама изпод блузата си и го стиска с всичка сила. Виждах как мърда устните си в мрака. Успях да чуя някакъв много слаб шепот в най-дълбоките ъгълчета на съзнанието си.

Итън, бягай! Повикай чичо Макон! Бягай!

Но не можех да помръдна. Не можех да я оставя отново.

— Линк, ангелче мое, ти си толкова внимателен към мама.

„Линк“? Жената пред нас определено не беше мисис Линкълн.

Шансът мисис Линкълн да нарече сина си „Линк“ беше толкова голям, колкото този да реши да се разхожда по улиците гола за разнообразие. „Не проумявам защо използваш този глупав прякор, когато си имаш такова достойно име“, казваше тя всеки път, когато някой се обадеше у тях по телефона и потърсеше Линк.

Линк усети ръката на рамото ми и спря. Виждах по лицето му, че и той беше стигнал до същото заключение.

— Мамо?

— Итън, махайте се оттук! Ларкин, Линк, някой да извика чичо Макон! — Лена пищеше. Не можеше да спре. Никога не я бях виждал толкова уплашена. Втурнах се към нея.

Чух звука от взривяващ се снаряд. После внезапна канонада от пушечни изстрели. Нещо ме блъсна в гърба, силно. Почувствах, че главата ми щеше да се пръсне, после за секунда загубих представа какво се случва около мен.

— Итън! — Чувах гласа на Лена, но не можех да помръдна. Бяха ме ранили. Сигурен бях. Опитвах се да не изгубя съзнание.

След няколко секунди зрението ми се проясни. Лежах на земята, облегнат на голям дъб. Изстрелът явно ме беше запратил към дървото. Опипах се, за да видя къде съм ранен, но по мен нямаше кръв. Не можах да намеря дупката от куршума. Линк беше на няколко метра встрани, подпрян неудобно на друго дърво. Изглеждаше точно така, както се чувствах аз самият. Изправих се и се опитах отново да стигна до Лена, но лицето ми се блъсна в нещо и паднах пак на земята. Сякаш отново бях малък и се удрях в плъзгащата се стъклена врата на Сестрите. Не бях ранен, имаше нещо друго. Друг вид оръжие.

— Итън! — Лена продължаваше да крещи.

Станах на крака и пристъпих бавно напред. Нямаше стъклена врата, но някаква невидима стена обграждаше мен и дървото. Блъсках се в нея и юмрукът ме заболя, но не се чуваше никакъв звук. Удрях дланите си в нея отново и отново. Какво друго можех да правя? Тогава забелязах, че и Линк се блъска срещу своя собствена невидима стена.

Мисис Линкълн ми се усмихна — такава зловеща усмивка дори Ридли не би могла да докара и в най-силните си дни.

— Пусни ги! — Лена вече пищеше.

Внезапно небето се отвори и от облаците буквално се изсипа пороен дъжд, сякаш някой отгоре го изливаше върху нас с кофа. Лена. Косата й се навиваше бясно. Дъждът се превърна в суграшица, която имаше собствена воля и нападна мисис Линкълн от всички посоки. За секунди бяхме мокри до кости.

Мисис Линкълн, или която и да беше, се усмихна. Имаше нещо в тази усмивка… Изглеждаше почти горда.