Прелестни създания

— Няма да ги нараня. Исках само да спечеля малко време, за да си поговорим. — Над главите ни се чу тътен. Гръмотевица. После още една. — Надявах се да имам шанса да видя някоя от твоите дарби. Как съжалявам само, че не съм била тук, за да ти помогна да ги усъвършенстваш.

— Млъкни, вещице — прекъсна я Лена с леден глас. Никога не бях виждал зелените й очи да светят с такава студена светлина. Бяха пълни с омраза, гняв и отвращение. Изглеждаше така, сякаш искаше да отскубне главата на мисис Линкълн. И определено можеше да го направи.

Най-накрая проумях от какво се беше страхувала Лена през цялата тази година. Тя имаше силата да унищожава. Досега бях виждал само нейната сила да обича. Когато откриеш, че притежаваш и двете, как можеш да разбереш какво да правиш с тях?

Мисис Линкълн се обърна към Лена.

— Почакай да осъзнаеш какво умееш наистина. Как можеш да манипулираш природните стихии. Това е истинският талант на един Самороден, това е общото между нас.

Общото между тях.

Мисис Линкълн погледна към небето, дъждът се стичаше около нея, сякаш държеше в ръка невидим чадър.

— Засега предизвикваш само обикновен дъжд, но скоро ще се научиш да контролираш и огъня. Нека ти покажа. Много обичам да си играя с огън!

Обикновен дъжд? Шегуваше ли се? Бяхме в центъра на мусон!

Мисис Линкълн вдигна ръката си и светкавица прониза облаците, наелектризирвайки небето. Събра три пръста. От всеки от изящно лакираните й пръсти изригна мълния. Едно. Мълния удари земята на около метър от мястото, където беше хванат в капан Линк. Две. Втора мълния подпали дъба зад мен, разцепвайки дънера наполовина. Три. Мълнията удари Лена, която беше вдигнала ръка пред себе си, за да се защити. После рикошира и удари земята в краката на мисис Линкълн. Тревата около нея започна да пуши и да гори.

Мисис Линкълн се засмя и махна с ръка. Пламъците в тревата угаснаха. Тя погледна към Лена, изпълнена с гордост.

— Не е зле. Щастлива съм, че крушата не е паднала далеч от дървото.

Нямаше начин!

Лена се взря в нея и събра ръце пред себе си в отбранителна поза.

— Нима? Казват, че и дървото се познава по плода, но май не е вярно.

— Ще видим, има време. — После мисис Линкълн се обърна към мен и Линк с нелепата си рокля с многобройни фусти. Погледна право към нас, златистите й очи искряха. — Съжалявам, Итън. Надявах се първата ни среща да стане при други обстоятелства. Не всеки ден се запознаваш с приятеля на дъщеря си. — Погледна отново Лена. — Нито пък със самата нея.

Сарафина.

Миг по-късно лицето на мисис Линкълн, роклята й, цялото й тяло буквално започна да се разтваря във въздуха. Виждаше се как кожата й се отдръпва встрани като обвивка на шоколадов десерт. Като че ли тялото й беше палто, което някой просто беше наметнал върху себе си. И този някой най-накрая се появи отдолу.

— Аз нямам майка — каза рязко Лена.

Сарафина потръпна демонстративно, сякаш искаше да покаже, че майчините й чувства са наранени. Когато човек ги погледнеше отстрани, едва ли би се усъмнил, че са майка и дъщеря. Сарафина имаше същата дълга, черна, вълниста коса като Лена. Но докато Лена беше плашещо красива, Сарафина беше само плашеща. Също като Лена майка й имаше изящни черти на лицето, но вместо нейните красиви зелени очи от лицето й грееха пронизващите жълти очи на Ридли и Женевиев. И тези очи показваха колко са различни всъщност една от друга.

Сарафина беше облечена в тъмнозелена кадифена рокля с корсет, в доста готически стил и същевременно модерна. На краката си носеше високи мотористки ботуши. Тя „излезе“ от тялото на мисис Линкълн, което се строполи отново цяло, сякаш някой го беше съшил с невидим конец. Истинската мисис Линкълн остана да лежи просната на земята със смешната си рокля с кринолин, повдигната нагоре така, че се виждаха дългите й чорапи и многобройните фусти.

Линк беше в шок.

Сарафина се изпъна, отърсвайки се от тежестта на чуждото тяло, и потрепери.

— Смъртни. Това тяло беше толкова непоносимо, така непохватно и неудобно. Трябваше да се грижа за лицето на всеки пет минути. Отвратителни създания.

— Мамо! Мамо, събуди се! — Линк удряше с юмруци срещу това, което очевидно беше някакъв вид магическо силово поле. Независимо какъв дракон беше, мисис Линкълн беше драконът на Линк и за него сигурно беше ужасно тежко да я вижда захвърлена така, като купчина ненужен боклук.

Сарафина махна с ръка. Устата на Линк продължаваше да се отваря и затваря, но от нея не излизаше никакъв звук.

— Така е по-добре. Трябва да си доволен, че не прекарах изцяло последните няколко месеца в тялото на майка ти. Щеше да бъде мъртва досега. Не мога да ти кажа колко пъти ми се е искало да те убия от скука на вечеря, докато те слушах как дрънкаш и дрънкаш за тъпата си група.

Нещата започнаха да ми се изясняват. Кръстоносният поход срещу Лена, срещата на Дисциплинарния комитет, лъжите за предишното училище, дори странните курабийки, които ми донесе на Хелоуин. Откога ли Сарафина се преструваше на мисис Линкълн?

Не на, а във мисис Линкълн.