Прелестни създания

Как може да съм бил такъв глупак? Никога не е било свързано с това дали имам, или нямам някакви магически сили. Никога не е ставало дума за мен. А за нас, за двамата.

Това, което имахме помежду си, беше истинската сила. Това, което винаги бяхме имали. Че се намерихме на шосе номер 9 в дъжда. Че поехме по един и същи път. Не беше нужно някакво чародейско заклинание за обвързване, за да ни задържи заедно. Сега обаче бяха успели да ни разделят и аз бях безсилен. А Лена беше сама в нощта, в която имаше най-голяма нужда от мен.

Не можех да разсъждавам ясно. Времето ме притискаше, но нямаше да допусна да загубя още един човек, когото обичам. Впуснах се към баща ми и въпреки че беше само на няколко стъпки от мен, имах чувството, че се движа сред подвижни пясъци. Видях как Ридли пристъпва напред, косата й се виеше около лицето и като змиите около главата на горгоната Медуза.

Линк я сграбчи за рамото.

— Рид, не го прави.

За частица от секундата нямах представа какво ще се случи. Виждах всичко като на забавен кадър.

Баща ми се обърна към мен. Видях го как слиза от парапета. Видях как шарените кичури на Ридли започват бясно да се усукват.

И Линк, който стоеше пред нея, вперил поглед в тези златисти очи, шепнейки нещо, което не можех да чуя. Ридли го погледна и без да каже и дума, запрати близалката си през балкона. Видях я как падна долу на земята и експлодира като шрапнел.

Щом баща ми слезе от парапета, той се обърна към нас, към мен. Сграбчих го за раменете бързо и го дръпнах по-навътре. Той се строполи на пода като безформена маса и ме погледна като уплашено дете.

— Благодаря ти, Ридли. Каквото и да стана току-що. Благодаря.

— Нямам нужда от твоите благодарности — отвърна с презрение тя, като се отдръпна от Линк и оправи връзките на блузката си. — Не исках да ти направя услуга. Просто не изпитах желание да го убия. Засега.

Опитваше се да звучи заплашително, но в крайна сметка излезе някак детинско. Разсеяно започна да си играе с кичур от косата си.

— Макар че някои хора няма да са особено щастливи от това. — Не каза кого има предвид, но видях страха в очите й. За миг пролича каква част от някогашното момиче беше останала в нея. Дим и огледала.

Въпреки всичко, дори и сега, когато се опитвах да издърпам баща си по-далеч от нея, изпитах нещо като съжаление. Ридли можеше да има всяко момче, всеки мъж на земята, а в момента виждах само колко е самотна. Не беше дори наполовина силна колкото Лена, не и отвътре.

Лена.

Лена, добре ли си?

Добре съм. Какво става?

Погледнах към баща си. Не можеше да задържи очите си отворени и с мъка се опитваше да стои прав.

Нищо. С Ларкин ли си?

Да, връщаме се към „Рейвънуд“. Баща ти добре ли е?

Добре е. Ще ти обясня, като се видим.

Хванах татко под рамо, а Линк го подкрепи от другата страна.

Остани с Ларкин и се прибери при семейството си. Сама не си в безопасност.

Преди да направим и стъпка, Ридли мина бавно покрай нас през отворените врати на балкона, сякаш просто разхождаше грациозните си дълги крака.

— Съжалявам, момчета, трябва да се махна оттук. Може би ще отскоча за малко до Ню Йорк, докато се успокоят нещата.

Макар тя да беше чудовище, Линк не можа да се удържи, гледайки я как си отива.

— Хей, Рид!

Тя спря и се обърна към него с почти печално изражение на лицето. Като че ли не можеше да промени това, което е, както акулата не може да спре да бъде акула, но ако можеше…

— Да, захарче?

— Не си чак толкова зла, колкото си мислиш.

Ридли се взря в очите му и почти се усмихна.

— Знаеш какво казват хората, нали? Просто попаднах в лоша компания.

11.II Семейството се събира

След като се убедих, че татко е на сигурно място в ръцете на медицинските екипи, които обезопасяваха историческата възстановка, се затичах към купона с бясна скорост. Минах покрай момичетата от „Джаксън“, които куфееха на музиката на „Холи Ролерс“ и изглеждаха доста мръснишки, облечени в спортните си якета и прекалено късите си горни блузки. Бандата свиреше, но Линк не беше на сцената, а тичаше редом с мен. Беше шумно. Шумна музика на живо. Толкова шумна, че за малко да не чуя как Ларкин ме вика.

— Итън, насам! — Той стоеше сред дърветата, точно зад светлоотразителното въже, което отделяше безопасната зона от територията, където можеше да получиш няколко куршума в задника. Какво правеше там? Защо не беше в къщата? Помахах му с ръка, той ми отвърна и се скри зад хълма. Обикновено бих казал, че да прескочиш това въже не е най-добрата идея, но не и днес. Нямах друг избор, освен да го последвам. Линк продължаваше да тича зад мен, препъвайки се в мрака, но все пак някак успяваше да поддържа темпото, както винаги е било.

— Хей, Итън…

— Какво?

— За Ридли… Трябваше да те послушам.

— Всичко е наред, човече. Аз трябваше да ти кажа всичко по-рано.

— Нямаше да помогне. Едва ли щях да ти повярвам.