Прелестни създания

Дълго след като „Холи Ролерс“ бяха спрели да свирят, дори когато Линк и Ридли бяха изчезнали някъде, Савана и Емили продължаваха да бъдат мили с Лена, а целият баскетболен отбор отново ми говореше. Огледах се за някакъв знак, за близалка, за нещо такова.

Но нямаше нищо. Само луната, звездите, музиката, светлините и тълпата. С Лена вече не танцувахме, но все още се притискахме един в друг. Люлеехме се лекичко в невидим ритъм и през мен преминаваше силен ток, едновременно горещ и студен. Страх пронизваше тялото ми, течеше по вените ми… Останахме в невидимия си балон, докато из полето се носеше музика. Не бяхме в нашата уютна пещера под завивките, но пак беше съвършено.

Лена се отдръпна от мен внимателно, както правеше, когато беше намислила нещо, и ме погледна изпитателно. Сякаш ме виждаше за пръв път.

— Какво има?

— Нищо. Аз… — Прехапа нервно долната си устна и си пое дълбоко дъх. — Просто искам да ти кажа нещо.

Опитах се да разчета мислите и, лицето й, нещо. Защото изведнъж се почувствах отново като в седмицата преди коледната ваканция, когато стояхме в коридора на гимназията и тя скъса с мен. Ръцете ми още бяха на кръста й и трябваше да устоя на желанието си да я притисна по-силно, за да й попреча да избяга.

— Какво? Можеш да ми кажеш всичко.

Тя постави ръцете си на гърдите ми.

— Ако нещо се случи тази нощ, искам да знаеш, че…

Погледна ме в очите и я чух. Така силно, сякаш го беше прошепнала в ухото ми. Каза го по единствения начин, който някога беше означавал нещо за нас. Така, както се бяхме намерили от самото начало. По начина, по който винаги се намирахме отново.

Обичам те, Итън.

За миг не знаех какво да кажа, защото „и аз те обичам“ не ми се струваше достатъчно. Не изразяваше всичко, което исках да кажа — че ме беше спасила от този град, от живота ми, от баща ми. От мен самия. Как може три или четири думи да кажат всичко това? Не можеха, но ги произнесох въпреки това, защото наистина го чувствах.

И аз те обичам, Лена. Мисля, че винаги съм те обичал.

Тя се притисна отново към мен и отпусна глава на раменете ми. Усетих топлата й коса, обвиваща тялото ми. И нещо друго. Част от нея, до която си мислех, че никога няма да достигна, онази част, която тя криеше от света. Почувствах, че се отваря, съвсем малко, колкото да ме пусне да вляза вътре. Даваше ми частица от себе си, единствената, която беше само нейна. Исках да запомня това чувство, този момент, да го снимам, за да мога да се връщам към него постоянно. Исках да останем така завинаги.

Оказа се, че „завинаги“ има точно измерение в този живот. Пет минути.

11.II Момичето с близалката

Все още се полюшвахме в ритъма на музиката, когато Линк си проби тичешком път през тълпата до нас.

— Ей, човече, търсих те къде ли не. — Наведе се и подпря ръце на коленете си за миг, поемайки си тежко дъх.

— И какво е толкова спешно?

Той изглеждаше притеснен, което беше необичайно за момче, прекарало по-голямата част от живота си в опити да се скатава и да се крие от страшната си майка, и носеше титлата „най-големия непукист на света“.

— Баща ти. Качил се е на балкона на „Дома на загиналите войници“. По пижама.

Според туристическия справочник на Южна Каролина „Домът на загиналите войници“ е музей на Гражданската война. Всъщност е просто старата къща на Гейлън Евънс, пълна с всякакви вещи от този период. Гейлън я остави заедно с колекцията си на дъщеря си Вира, която толкова отчаяно желаеше да бъде приета в ДАР, че позволи на мисис Линкълн и нейните дружки да ремонтират къщата и да я превърнат в единствения музей в Гатлин.

— Супер. — Да ме кара да се чувствам зле и неудобно у дома е едно. Сега обаче татко беше решил да се представи в целия си блясък и пред града. Линк изглеждаше объркан. Вероятно очакваше да се изненадам, че баща ми се мотае наоколо по пижама. Осъзнах колко малко знае най-добрият, или по-точно, единственият ми приятел за живота ми в последно време.

— Итън, той стои на балкона и май се готви да скочи.

Не можех да мръдна. Чух го какво казва, но не реагирах. Напоследък се срамувах от баща си, но все още го обичах, луд или не, и не исках да го загубя.

Итън, добре ли си?

Погледнах към Лена, към тези зелени очи, пълни със загриженост. Да, тази вечер можех да загубя и нея.

— Итън, чу ли ме?

Итън, трябва да отидеш там. Аз ще се оправя.

— Хайде, човече! — Линк ме дърпаше за ръката. Рок звездата беше изчезнала. Сега отново беше най-добрият ми приятел и се опитваше да ме спаси от самия мен. Но не можех да оставя Лена.

Няма да те оставя тук. И то сама.

С периферното си зрение забелязах Ларкин, който се приближаваше към нас. Явно се беше отървал от Емили поне за малко.

— Ларкин!

— Привет, какво става? — Явно беше усетил, че нещо не е наред и също изглеждаше притеснен, което беше впечатляващо за момче, чието лице обикновено изразяваше дълбока скука и липса на всякакъв интерес.

— Искам да заведеш Лена у дома.

— Защо?