Прелестни създания

Не можех да повярвам, че всичко това се случва. Цялото нещо, „Холи Ролерс“, Линк, купонът. Ридли танцуваше на сцената, смучейки своята близалка. Не че беше най-абсурдното нещо, което бях видял днес, но влизаше в класацията.

Така че по-късно, когато с Лена танцувахме и петте минути отдавна бяха изтекли, а после още пет и двайсет и пет, и петдесет и пет, никой от нас не забеляза, а и не ни пукаше. Бяхме спрели времето, поне така се чувствахме. Получихме своя танц и той щеше да продължи толкова дълго, колкото беше възможно. В случай че разполагахме само с него.

Ларкин също не бързаше. Натискаше се с Емили край един от огньовете — по-скоро истински клади, които някой беше запалил в стари кофи за боклук. Емили носеше неговото яке, а той се беше навел и лижеше врата й — доста гнусна гледка всъщност. Ларкин беше истинска змия.

— Ларкин! Стига, тя е на шестнайсет — провикна се Лена от мястото, където танцувахме. Той изплези към нас дългия си език, прекалено дълъг за смъртен. Емили явно не забеляза. Тя се отдръпна от него и направи знак на Савана, която танцуваше малко встрани от тях в групичка с Шарлот и Еден.

— Хайде, момичета. Да дадем подаръка на Лена.

Савана бръкна в сребристата си чантичка и извади оттам малък пакет, увит в сребриста хартия и завързан със сребриста панделка.

— Нещо съвсем дребно. — Тя подаде пакетчето на Лена.

— Всяко момиче трябва да има такава — добави Емили.

— Металикът отива на всичко. — Еден подскачаше от нетърпение и едвам се въздържаше да не разкъса сама опаковката.

— Достатъчно голяма за телефона или червилото ти например. — Шарлот го побутна към Лена. — Хайде, отвори го.

Лена взе пакета и им се усмихна.

— Савана, Емили, Еден, Шарлот… Нямате никаква представа какво означава това за мен. — Те не доловиха сарказма й, но аз знаех много добре какво иска да каже.

Лена не смееше да ме погледне в очите, защото и двамата щяхме да избухнем в смях. Докато си пробивахме обратно път през тълпата, тя хвърли малкия сребрист пакет в една от кладите. Оранжевите и жълти пламъци го погълнаха. Скоро от малката металическа чантичка не остана нищо друго, освен пепел и дим.

„Холи Ролерс“ прекъснаха за малка почивка и Линк дойде, за да получи заслужените овации за музикалния си дебют.

— Казах ти, че сме страхотни, пич! Още малко и ще подпишем договор. — Сръга ме в ребрата като в добрите стари времена.

— Прав беше, човече. Момчетата са много добри. — Трябваше да му го призная, въпреки че на негова страна беше и момичето с близалката.

Савана Сноу приближи към нас с плавна люлееща се походка, сякаш възнамеряваше да му се подиграва, както обикновено.

— Хей, Линк! — За моя изненада тя запърха прелъстително с мигли към него.

— Здрасти, Савана.

— Ще ми запазиш ли един танц? — Направо не можех да повярвам. Савана Сноу стоеше пред Линк и го зяпаше така, сякаш той беше истинска рок звезда. — Просто не знам какво ще направя, ако не танцувам с теб. — Озари го с още една от своите усмивки а ла Снежна кралица. Чувствах се все едно съм попаднал в средата на някой от мокрите сънища на Линк. А може би на Ридли.

Като говорим за вълка…

— Долу лапите, кралице на бала. Това захарче е мое. — Ридли увисна на ръката на Линк и се притисна така плътно до тялото му, че не остана съмнение какво иска да каже.

— Съжалявам, Савана. Може би друг път. — Линк пъхна палките в задния си джоб и се запъти към мястото, което се беше оформило като дансинг, с виещата се около него Ридли. Станахме свидетели на най-великия момент от живота му. Сякаш беше неговият рожден ден.

След като песента свърши, той се качи отново на сцената.

— Имаме още една песен, написана от моя добра приятелка, за някои много специални хора в гимназия „Джаксън“. Знаете за кого говоря. — Сцената се затъмни. Линк разкопча суичъра си, светлините избликнаха отново заедно с първите акорди на китарата. Той носеше тениска на „Ангелите пазители“ с откъснати ръкави; стоеше му нелепо, което явно е била и целта му. Ако майка му можеше да го види сега…

Наведе се към микрофона и започна да пее — всъщност без сам да го знае, напяваше малко чародейско заклинание.

„Паднали ангели около мен.
Страданието ражда страдание.
Счупените ви стрели ме убиват.
Защо не го виждате?
Това, което мразиш, става твоя съдба.
Твоя съдба, паднал ангеле.“

Песента на Лена, тази, която написа за Линк.

С усилването на музиката всички, които носеха униформените „ангелски“ тениски, започнаха да се поклащат и да припяват този „химн“, който се целеше именно в тях. Може би го направи Ридли, а може би не. Каквато и да беше причината, щом песента свърши и Линк метна тениската с крилатия ангел в кладата, имах чувството, че в пламъците изгоря и нещо друго. Всичко, което досега изглеждаше толкова трудно, толкова непреодолимо, сякаш просто изчезна в дима.