Прелестни създания

Полето зад имението беше претъпкано с хора. Издигната беше временна сцена с преносимо осветление, същото каквото използваха за възстановката на нощните действия на битката при Хъни Хил. От няколко колони гърмеше музика, но колкото и силна да беше, не се чуваше добре заради канонадата от гърмежите на оръдията, носещи се отдалеко. Последвах Линк до сцената, където „Холи Ролерс“ се подготвяха да свирят. Групата се състоеше от трима мъже освен него, които изглеждаха около трийсетинагодишни. Този, който настройваше китарата си, имаше татуировки по целите си ръце, а на врата си носеше нещо, което приличаше на верига от колело. Черната коса на басиста беше вдигната на иглички нагоре, в тон с черния грим около очите му. Третият имаше толкова много пиърсинги, че болеше само като го гледаш. Ридли се кълчеше в единия край на сцената. Като ни видя, ни помаха въодушевено.

— Чакай само да ни чуеш. Жестоки сме! Искаше ми се и Лена да беше тук.

— Е, не искам да те разочаровам. — Лена се появи зад нас и обви ръцете си около врата ми. Очите й бяха зачервени и все още пълни със сълзи, но тук, в тъмното, изглеждаше като всички останали.

— Какво стана? Как накара чичо си да си промени мнението?

— Не го е променил. Но това, което не знае, няма да го нарани, нали? А и да разбере, не ме интересува. Тази вечер се държа много зле с мен. — Не казах нищо. Никога не бях разбирал напълно отношенията между Лена и Макон, не повече, отколкото тя разбираше моите с Ама. Но знаех, че ще се чувства ужасно, когато всичко това свърши. Тя не можеше да понесе някой да говори лошо за чичо й, дори и аз. Щом го казваше тя, положението наистина не беше добро.

— Измъкнала си се?

— Аха. Ларкин ми помогна. — Ларкин приближи към нас, носейки пластмасова чаша в ръка.

— Веднъж се става на шестнайсет, нали?

Идеята не е добра, Лена.

Искам само един танц. После ще се прибера.

Линк се запъти към сцената.

— Написах песен за теб, Лена. Ще ти хареса.

— Как се нарича? — попитах с подозрение.

— „Шестнайсет луни“. Помниш ли? Онази странна песен, която не можа да намериш на айпода си? Просто се появи в главата ми миналата седмица, цялата, наготово. Е, Ридли ми помогна малко. — Ухили се. — Може да се каже, че имах муза.

Останах безмълвен. Но Лена стисна ръката ми, а Линк вече беше грабнал микрофона и нищо не можеше да го спре. Нагласи го на стойката така, че да бъде точно пред устата му. Е, за да бъда честен, трябва да кажа, че микрофонът беше по-скоро вътре в устата му, а това изглеждаше доста противно. Линк гледаше прекалено много MTV, когато ходеше на гости на Ърл. Но все пак можехме да сме малко по-снизходителни, защото беше на път да се изложи пред цялото училище. Трябваше да му се признае, че е доста смел.

Той затвори очи, седнал зад барабаните си, с вдигнати във въздуха палки.

— Едно, две, три!

Страшният на вид соло китарист, онзи с веригата около врата, заби един акорд на китарата си. Звучеше ужасно, от колоните се чу дразнещо пращене. Побиха ме тръпки — щеше да стане грозно. И след това прозвуча друг акорд и още един, и още един…

— Дами и господа… ако наоколо има такива. — Линк повдигна въпросително вежди и тълпата се разсмя бурно. — Това е за теб, Лена. Честит рожден ден! А сега, вдигнете високо ръце за световната премиера на новата ми банда. „Хол и Ролерс“!

Линк намигна на Ридли. Момчето се мислеше за Мик Джагър. Стана ми жал за него и стиснах още по-силно ръката на Лена. Струваше ми се, че бях пъхнал дланта си в езеро посред зима, когато повърхността на водата е топла от слънцето, а само на сантиметър отдолу има чист лед. Потръпнах, но не я пуснах.

— Надявам се, че си готова за това. След малко Линк и групата му ще се продънят в адски пламъци. Ще се приберем в стаята ти след пет минути. Обещавам.

Тя погледна замислено към сцената.

— Не съм много сигурна.

Ридли приседна на ръба на сцената, усмихна се и помаха като истинско групи. Вятърът развяваше косата й, розовите и русите й кичури се виеха по раменете.

И тогава чух познатата мелодия и „Шестнайсет луни“ прогърмя от колоните. Само че този път нямаше нищо общо с демо записите, които Линк ми пускаше. Песента беше хубава, наистина хубава. А тълпата полудя, сякаш гимназия „Джаксън“ най-накрая беше получила своя танц. Но не бяхме във физкултурен салон, а на ливада в средата на „Рейвънуд“, най-страховитото имение с лоша слава в окръг Гатлин. Енергията беше изумителна, надигна се като вълна. Всички танцуваха, а половината хора пееха заедно с групата, което беше направо лудост, защото никой не беше чувал песента преди. Дори Лена се усмихна леко и двамата започнахме да се полюляваме заедно с тълпата. Просто не можехме да устоим.

— Свирят нашата песен. — Тя намери отново ръката ми.

— Тъкмо си мислех за същото.

— Знам. — Преплете пръстите си с моите, което предизвика парещи тръпки по цялото ми тяло. — И са доста добри — каза тя, надвиквайки тълпата.

— Добри? Невероятни са! Със сигурност е най-страхотният ден в живота на Линк.