Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

Ето ги: новороденият Адам в Едем с жена си, която едва по-късно (след грехопадението) е наречена Ева — което значи живот; Божията благодат, дадена им непосредствено; дървото на живота, чиито плодове пораждат безсмъртие — и от тях „преди това“ са могли да ядат донасита; забранените плодове от дървото на познанието, единственото, което Бог е забранил на своето любимо творение; изкусителката-змия, подсказала съблазънта да се наруши забраната, и твърдяща, че който яде от него ще стане „бог“ и ще може да различава добро от зло; злополучното дърво, което изведнъж се сторило на жената (Ева) „добро за ядене“, „приятно за очите“ и многожелано — защото дава знание; „актът на ядене“, при който забележително е, че първо яде Ева, а след това тя дава на Адам и той да яде; тогава мигновено се „отворили очите“ им, поради което най-напред разбрали, че са голи; Адам и Ева се опитват да се скрият от лицето на Господа Бога — една безнадеждна постъпка — но се издават, защото дават да се разбере, че знаят, че са голи; присъдата, която е безкрайно многозначителна, и трябва постоянно да ни е пред очите; Адам вече е богоподобен, защото познава добро и зло, сега обаче дървото на живота е забранено за него, а заедно с това и безсмъртието; лишеният от вечност Адам, в чиято власт (или в чието „разпореждане“) е вече единствено времето; земята — и поколението на Адам,към което се числим всички ние — са проклети от Бога, ясно е какво им е отредено (него всеки ден го срещаме в съществуването си!): мъка, пот, „тръне и бодли“, „полска трева“, неумолимо връщане в пръстта, от която сме взети…

Всичко това е станало „както е станало“, нищо от него не може да се промени или върне, това е едно предопределящо всичко по-нататък минало, от което зависи края — и всяко бъдеще. Пътят е поет независимо как — с разбиране на последиците или пък съвсем наивно, по един „детински“ начин; стореното още при генезиса като че ли е влязло в гените на човека — от него нито един човек не може да се избави. Поколението на Адам е същото като Адам до ден днешен, нищо не се е променило дори и при нас, късните „адамити“. Но разбирането на това какво точно се е случило тогава (и какво се случва неизменно до сега!) е невъзможно без съпоставка е една друга възможност — пред Адам и пред всеки един от нас (когато избираме бъдещето си). Защото

Могъл ли е Адам да не откъсне плода на познанието?

ето въпроса, открояващ възможността за съществуването на един друг, непознат за нас Адам. Наистина, ако Адам не беше послушал Ева и змията, то поемането по един кардинално различен път е равносилно на съществуването на един друг Адам, който ние не знаем, но който е могъл да съществува — стига да беше поискал това. Но нещата тук не са прости както изглеждат на пръв поглед, те опират до две различни философии на човека и времето, за които трябва да си даваме сметка. Всяка от тях по свой начин разглежда възможността за съществуването (за „правдоподобноста“, за вероятността) на едната и другата перспектива пред Адам, изхождайки от свое разбиране за това какво е „този Адам“, който всъщност единствен е съществувал. Всичко опира до това как да разбираме човека в лицето на Адам, който не е един и същ преди и след „пиршеството“ с плода на познанието — заради което им се отварят очите и започват да разбират що е добро и що е зло (а преди това какво ли са разбирали?!). Ясно е, че „възелът“, завързан около тези въпроси, се стяга неимоверно, когато се осъзнае, че Адам е неотделим от свободата да избере себе си, т.е. че не съществуват поотделно Адам и неговата свобода, а че те са едно и също нещо. Ще започна от по-трудната възможност, а именно ще разгледам всичко пред призмата на това, че

Адам съвпада със свободата си

и значи не е бил обречен да бъде само „този“, а е могъл да бъде и „другия“, и при това и в двата случая щеше да бъде свободен, тоест „при“ себе си, „заедно“ със свободата си.

И така, въпросът е: можеше ли Адам да не откъсне „ябълката“ от дървото на познанието, можеше ли Адам да бъде друг — поемайки по различен път и така избирайки друго бъдеще? Адам става нашия Адам чрез този акт на откъсване на плода — забранения от Бога плод на познанието; на пръв поглед излиза, че ако не беше направил това, щеше да се „получи“ един друг Адам, а съдбата на човечеството вероятно би била друга и различна. Могъл ли е Адам (а и всеки човек след него) да избере себе си без да наруши забраната — и кой тогава щеше да бъде един такъв Адам? Адам е избрал „битието-на-изгонен-от-Едем“ (последвало неговия избор да яде от плода на познанието) и с това е станал именно Адам (какъвто го знаем) — могъл ли е да стане друг, различен, непознат за нас? Адам става Адам, избирайки по един чисто човешки начин

възможността против предопределеното бъдеще