Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

против онова бъдеще, което Бог е предвиждал и очаквал за сътворения от него човек; Адам избира забранената (непредопределената) възможност и затова изборът му е изцяло негов, а последиците, разбира се, се стоварват върху неговата глава. Другояче казано, Бог, забранявайки тази възможност на Адам — да стане познатият ни от Библията Адам — е предвиждал и очаквал друго бъдеще за сътворения от него човек, но Адам — без да знае това, без да съзнава какво точно прави — е въстанал срещу тази предопределеност (устройвайки бунт срещу Бога, употребявайки свободата си срещу Божията воля) и така е станал „онова, което не е трябвало да бъде“, което „не е влизало в плановете“ на неговия всемогъщ създател. Така ли е, такъв ли е истинския смисъл на тази съдбоносна за цялото човечество стъпка на първия човек? Дали не са съществували двама човеци, носещи името Адам — единият „реално“ (нашият Адам, Адам според това, което е направил), а другият — един „несбъднал се“, неосъществен Адам, Адам според проектите на Бога? Ето ги — да приемем — двамата интересуващи ни в случая човеци, наши прародители: Адам такъв, какъвто го знаем от Библията и един друг Адам, непознат на никой смъртен и желан от Бога, но несбъднал се, неосъществен Адам. Въпросът, следователно, придобива следните измерения: кой от двамата е истинския,

автентичният Адам

Адам, който е тръгнал по свой, лично избран път, Адам, който всички ние знаем и който реално е съществувал, или пък другият, приближаващият се към Бога и изпълняващият Божиите заповеди Адам? Поставеният въпрос съвсем не е предрешен, актът на Адам е грехопадение неслучайно, Божият гняв е преизпълнен със смисъл, проклятията на Бога, под тежестта на които все още живеем, са естествени за това, което всъщност Адам е направил — но всичко това трябва да бъде разбрано по-дълбоко, а не приблизително. Едно е сигурното: едва ли Адам е знаел точно какво в действителност прави и едва ли е съзнавал отговорността, която е поел; в противен случай едва ли би се решил да тръгне срещу Бога, обричайки поколението си на толкова изпитания и мъки (които са съдържание на незавършилата още свещена история, на „реалната“ или световната, също). Адам е могъл да знае всичко това едва след вкусването на прословутия плод на познанието, не обаче преди това, значи не е знаел, не е могъл да знае, но е могъл да иска, да го „привлича“ едно друго, различно от отреденото му бъдеще. От друга страна не е ли станало така, че Бог със своята забрана един вид е подтикнал Адам към съответното действие, към изключително важния, съдбовен избор? (Казваме, че „забраненият плод“, тъкмо защото е забранен, е така сладък!) Защото Бог е могъл да „привърже“ Адам и Ева към сигурното, при това блажено съществуване в приказния Едем, но не го е направил, не е пожелал да го направи — и така е предизвикал Адам да поеме отговорността за себе си, правейки решителната крачка. Ясно е, че това не е някакъв „пропуск“ на провидението, ясно е, че станалото по някакъв начин влиза в Божия замисъл, който ние никога няма да проумеем напълно.

Адам е бил оставен да решава сам

и да избира на своя отговорност своя път — това е основното, от което можем да изхождаме. На него — както и на всеки един от нас, впрочем — е била оставена открита възможността да избере себе си и бъдещето, с което сам се е нагърбил; пред него не са били поставени непреодолими препятствия пред едно смътно желано (като копнеж, като предизвикателство, като изкушение и съблазън), но все пак възможно бъдеще. Трябва да отчетем, че Бог е оставил все пак отворена вратата, водеща нашия Адам към него самия, а не я е заключил, не е сложил стража пред нея (както по-късно прави с пътя, водещ обратно към дървото на живота — и към безсмъртието); и двете не са „пропуск“, „недоглеждане“, не са случайност. Оказва се, че

свободата на първия човек