Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

или са поне формата на живота за човека, формата, в която той се разпростира. Разполагаме само с тях — отредено време, крайно при това, и „дарена“ свобода — и ги употребяваме по избран от нас (и съответстващ с нас самите) начин: за да станем това, което искаме и можем да бъдем. Това последното съвпада — необяснимо защо — с това, което всъщност сме като „склонност“ в избора на възможности, като предразположеност към едно или друго, която навсякъде „носим“ със себе си — като жизнен потенциал, който ни е „отпуснат“ и пр. Човек не може да стане „всичко“, не може да стане онова, което си „науми“ или му „скимне“, той може да стане само онова, което е трябвало да стане, което рано или късно ще стане: подобно на единствения Адам. „Човекът е това, което иска да бъде“ — тази древна китайска мъдрост е толкова съзвучна с модерното разбиране на европейската мисъл, при условие че се признае, че „това, което човек иска, необходимо произтича от това, което той е“(Шопенхауер). Тук не става дума за някакъв извехтял и взет от „нафталина“ фатализъм, а по-скоро за „фаталността на свободата“, от която не можем да се скрием: също както и от себе си не можем да избягаме.

Разбира се, възможно е някой да иска нещо много повече от това, което всъщност е — и това означава, че „иска невъзможното“. Но има невъзможност и „невъзможност“, и невъзможностите са различни, както сме различни и ние, хората. Тук се стига до нова антиномия, която на повърхността изглежда като парадокс; казано е: „Блажени са искащите невъзможното“. Как да разберем мъдростта, съдържаща се в нея? Тук ще обърна внимание само на едната страна, необходима на разбирането, за другата е посветена цялата книга — защото тя трудно може да се „обясни“ и изрази с думи. Например някой може да иска никога да не умре, да живее вечно, което е в рязко противоречие с това, че е смъртно същество: значи той иска невъзможното. И затова казваме: „той иска невъзможното“, „това, което иска, няма да стане“ и пр. Изглежда е вярна тази преценка, и много други невъзможни неща може да искат мнозина, поради което се обричат на това „да не са при себе си“, а в празното, в „кухата безтегловност“. (Казваме: „Всеки камък тежи на мястото си“!) Едната страна е тази, че ако човек е „нещо“, то не е нужно да се отказва от себе си, но ако е „не кой знае какво“, то отказването му от себе си е съвсем разбираемо. (Извратеност е именно разминаването със своята „природа“ и същност, несъответствието със себе си, при което се иска не своето, а — обикновено — нещо повече от него, вещо, полагащо се другиму, който го заслужава защото е негово.) Затова

несъответствието със себе си

прави човека фалшив и неестествен, другояче казано — извратен. Такива хора вървят по измислени и в крайна сметка случайни, „капризно“ избрани пътища, които по тяхна сметка трябва да ги изведат не до тях самите, а до… „нещо много повече от това“, от това, което всъщност са, тъй като „повечето“ им изглеждало по-привлекателно, по-желано, дори по-екстравагантно, по-впечатляващо. Несъгласието със самия себе си в посочения смисъл трябва да се разграничи внимателно от естествената неудовлетвореност от себе си, която стимулира жадуваното от душата и човека търсене на самия себе си, тласкащо хората да вървят по своите си пътища. В първия случай се търси път, който да извежда не към (обикновено) нищожната същност на този човек, а към някаква „примислена“ („изфантазирана“) желана същност — с която… „да можеш да се покажеш пред хората“, да ги излъжеш какво всъщност си, да ги подведеш че си „нещо повече“ и т.н. Нормалната или по-скоро естествената неудовлетвореност от себе си израства на почвата на

интуитивно предусещаната лична „себестност“ (самобитност)