Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

Но и във втория случай нещата не са кой знае колко различни: ако нищото е в основата на нашата същност (и за такъв казваме, условно, разбира се, че „той нищо не представлява“, „той е нищожен“ или направо „нищожество“ — стига да имаме право да го заявим, а това никой не знае), то значи бягството от себе си към нищото на безкрая пак е обърнато към… себе си, пак е търсене на себе си. Оказва се, че от себе си не можем да избягаме, навсякъде в своите пътувания „мъкнем“ себе си, макар че не винаги усещаме, а понякога с измамна лекота носим подобен нелек товар. В крайна сметка всяко пътуване е пътуване към себе си, остава ни по-нататък да обсъждаме как се движим в това единствено пътуване, което ни е отредено на този свят — и за този единствен земен живот, който тъкмо затова ни е така скъп…

6. Посоките в света

6.1. Пътищата на живота. 6.2. Животът е или успех, или провал. 6.3. Възхождащият в своя живот. 6.4. „Пропадането“. 6.5. Вътрешното естество на субективността. 6.6. Всеобщността на посоките. 6.7. Градация на ценностите. 6.8. „Всичко е относително“, „Няма абсолютни стойности“. 6.9. „Мировите места“. 6.10. Символиката на земята, морето и планината. 6.11. „Оптиката“ на виждане на света и живота. 6.12. „Приземеността“. 6.13. Силата на тежестта. 6.14. Конфликт на извисяващата жизненост с приземяващата инертност. 6.15. Шествието на свободата. 6.16. Простите очевидности. 6.17. Символическият „морски бряг“ на живота. 6.18. Вакханалия на чувствеността. 6.19. Духът на свободната телесност.

Ще говоря по-надолу за „мировите места“ или за — в един по-друг смисъл — „световните посоки“, разглеждайки ги в непосредствено единство с времевата реалност. Този ракурс, както ще се види, съвсем не е случаен: времето предполага движение (действия), движението се разгръща в пространството, пространството има посоки, „тръгването“ в една посока и пътят изискват време за достигането до целта, съвпадаща в крайна сметка с живота на движещия се, а този последния „разполага“ с определено крайно време за да постигне себе си — и т.н. Дълбоката обвързаност на времето с пространството (сега съм тук, а после — там; „тук“ и „сега“ взаимно се предполагат), явяващи се измерения на жизнената реалност и форми, в които тя се разгръща, не се нуждае от особени илюстрации и аргументации — тя може да се съзре с „просто око“, дадена ни е интуитивно. Дали времето е „четвърто“ измерение на пространството, негова най-нова за ума ни „координата“, или пък пространството е просто и външно допълнение на първичната времевост, нейна „екстериоризация“ и дори „гарнитура“, е въпрос, който тук не можем да решаваме. Аз изхождам от „едновременната“ даденост на единното „пространство-време“ (или „време-пространство“), която ни позволява да говорим както за „места“, „пътища“ и „дупки“ във… времето, така и за „мигове“, „продължителности“ и „моменти“ на… пространството — а също и за заменяемостта на двата значими модуса на жизнения свят изобщо. Великият Кант пръв разгледа времето и пространството като априорни (доопитни) форми на човешката сетивност, като форми, които дават субективните условия за явяването на нещата като „неща за нас“, тоест условия, пораждащи самата възможност за възникването на човешка представа за свят. Тази насока беше следвана от най-значимите философи на ХIХ и ХХ век; след Кант вече беше невъзможно да се мисли „догматически“ по тези основни въпроси, а неговата „коперниканска революция“ във философията, представляваща истински поврат, даде тласък на множество плодотворни решения. Но времето на „коментарите върху Кант“, под знака на които минаха два века, все още не е свършило — подобно на това както много столетия в историята на философията не бяха нищо друго освен… коментари върху Платон и Аристотел. Но аз няма да правя точно това, то не е моя цел; впрочем, да продължа по своя път…

Движенията по

пътищата на живота