Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

Всеки разбира, че „горе“ е по-добро от „долу“, същото се отнася за „висше“ и „нисше“, „нагоре“ и „надолу“, „високо“ и „ниско“, „повече“ и „по-малко“ и др.такива. Защо е така, защо едното заема привилегировано място в сравнение с другото (в съзнанието и в… действителността!), на какво се основава онтологическото превъзходство на едната група представи пред другата? Не е нужно да се дава някакво обяснение — такива убедителни обяснения безспорно съществуват — достатъчно е да приемем съществуващото реално съотношение между двете групи представи за непосредствена даденост на всяко човешко миросъзерцание, която има своите дълбинни основания във

вътрешното естество на субективността

Оттук следва, че всеки човек в зависимост от мястото (включително и „във“ времето), което заема, носи със себе си своите си „горе“ и „долу“, те са такива за него, а възхождането или пропадането се „случват“ (не случайно обаче!) на него — и с него. Намиращият се „под“ (или: „по-ниско“) в сравнение с друг възприема „долу“-то на последния като свое „горе“ — което обаче включва и неговото (на „висшестоящия“) „горе“, започващо оттам, където той се намира. Това наслагване на „горе“ и „долу“ на изкачващите се по „стръмнините на живота“ е причината за

всеобщността на посоките

които не могат да бъдат смесвани и обърквани, а са общовалидни за всички — независимо от това кой къде се намира. И тъй като се искат усилия за достигането на нивата, клонящи към „абсолютното горе“, а също и поради това, че се изисква по-голям запас от време за изкачването в сравнение със спускането надолу, то за всяка субективност намиращото се „горе“ и „високо“ е безусловно по-ценно от намиращото се „долу“ или „ниско“, в „низината“. (Макар че са възможни и „стремителни издигания“ нагоре в пълно противоречие с казаното току-що, но те са разбираеми обикновено не като своя, а като чужда заслуга — ако ме носят мнозина на ръце, то ясно е, че по-високо ще се издигна — и затова онтологическата им „цена“ не е кой знае каква: търпеливо и самостоятелно изкачващите се въпреки всичко ще стигнат по-далече. Нали казваме, че някой се е качил нагоре в социалната йерархия като че ли е използвал „асансьор“, т.е. без да вложи и капчица сила от себе си? Заслугата, разбира се, е на „асансьора“, а не на „возещия“ се; дали обаче и ще се задържи там горе, дали и падането му няма да е така стремително — щом като „краката“ му са загубили поради неупотреба гъвкавостта си?!) Никой няма да бъде възприет като сериозен — и, съответно, „погледнат насериозно“ — ако започне да ни убеждава, че онова, което реално е долу, всъщност било „горе“, т.е. ако се опита да представи пропадането си за възхождане. Дори ако такъв наистина се е заблудил, той няма никакви шансове да заблуди и другите, притежаващи ориентира на своето тяло, което непоклатимо е заело своето място в „онтологическата стълбица“ от места, позиции, посоки и „указателни стрелки“. На тази почва споровете за това кое е горе и кое — долу по начало са безсмислени, чист абсурд обаче са опитите „долното“ да бъде представено за „горно“ (и обратно), т.е. за по-ценно, по-висше и по-желано. (Впрочем, онова, което е „над мен“, над моята глава и тяло, е „горе“, а онова, което лежи в краката ми е, безспорно, долу; ако нечии крака са над моята глава, то те са „горе“, но ако нечия глава е „под“ моите крака, то тя е „долу“ за мен: независимо какво си мисли нейният притежател. Всеобщността на посоките не може да бъде объркана при наличието на поне малко честност.) Ето че достигнахме до най-важното: съществува безусловна

градация на ценностите

съобразно която абсолютни и превъзходни са именно определяните като „горе“, „високо“ и „висше“, и респективно, винаги налице е онтологическата слабост на „долу“, „ниско“ и „нисше“. Ясно е, че на тази основа всяко издигане е онтологически по-ценно от пропадането надолу, двете в никакъв случай не могат да бъдат смесвани и заменяни едно с друго или пък равнопоставяни. Нашите ценности имат твърда основа, те не са израз на „суетен“ субективизъм или пък на произвол — както на мнозина се иска: онова, което е „мое“, точно затова е „по-добро“. Затова ако някой се опита да ни убеждава, че

„всичко е относително“, „няма абсолютни стойности“