Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

Трябва да се запитаме кое е това, което кара хората да се стремят към високото на планината (макар че в днешно време малцина са упоритите катерачи, разчитащи на собствените си крака за да стигнат мамещия в далечината и във висината връх), а също и какво намират като „жизнена среда“ и дух на живота, общувайки с морето и неговата необятност. Друг един възможен въпрос: откъде започва истинското пропадане на един човек — от границата между земно и подземно или пък още със спускането от високото на планината? Това, че общо взето живеем „нито горе — нито съвсем долу“, а „някъде“ в неопределеното, какво означава, какъв е неговия смисъл? Знаем, че великите аскети, светци и учители на човечеството са избирали за своя обител планината, където техният дух, откъснат от земното и нисшето, се е устремявал към своята родина, към безкрайните пространства на Небесното и Божественото (смятаме, че Бог не може да е „другаде“ освен тъкмо там!). Иисус Христос слиза от планината и, вдъхновен, произнася възвишаващата душата проповед, наречена „нагорна“; Св.Иван Рилски достига своята святост и чистота, живеейки на най-високото място на България, планината Рила; Тибет и Хималаите, най-високото място на планетата Земя, са смятани за „свещени места“, към които се стреми духът, в които духът достига най-висшето си прояснение и издигане — тези примери са достатъчни. Дори и прекалено „земни“, но все пак мистично настроени хора, мислители и дейци, са търсили „високото“ за уединение и „събиране“ на духа, за концентрация на своята жизнена енергия: Ницше и неговият Заратустра, Достоевски и неговата загадъчна любов към Швейцария и Алпите, Хитлер, нашият Цар Борис III и баща му, строителят на съвременна България Фердинанд I, Иван Вазов, омаяният от „великата рилска пустиня“ национален наш поет и т.н. Излиза, че изкачването на планината откъсва човека от вкоренеността му в равната земя и кардинално променя

„оптиката“ на виждане на света и живота

с която сме свикнали, която е породена от близостта ни с плоското на земята. На високия връх и в планината времето, вероятно, тече различно, с „разбита“ обичайна динамика, поставяйки душата в крайно променена и дори „екстремална“ жизнена ситуация (иначе защо ще бягаме в планината?!). Другояче се диша и живее на високото място в сравнение с живота върху плоскостта на равната земя, безкрайно разпростряла се до хоризонта и чезнеща в далечината — което предизвиква неописуема тъга и чувство за захвърленост в противовес на усещането за сила и господство, владеещо душата на „покорителя на висините“. Същевременно планината задава „третото измерение“ на съществуването, от което зависи неговата обемност, пластичност, телесност — или ако не го задава, то поне го обозначава най-категорично; ако липсваше „височина“ то тогава плоскостта щеше да ни „залее“ и „задуши“. Впрочем, орелът — тази царствена птица, обитаваща високите планини — е несравнима по своето достолепие с равнинните птици; той излъчва сила, величавост и суровост, които е смешно да бъдат сравнявани с външния вид и „смисловата натовареност“ на такива прекалено земни птици-дегенерати като… кокошките, патиците и гъските — и това съвсем не е случайно, а е многозначително. (Дали и ние, „приземените“ жители на равнините, не сме същото, което са тези окаяни птици в сравнение с гордия орел?!) Но нека да се опитаме да вникнем внимателно и последователно в подетите теми и въпроси.

Впрочем,

„приземеността“

се оказва средина (средно положение) между горното и долното, чийто полюс е някъде дълбоко в недрата на земята — и в този смисъл тя е „ниско“ в сравнение с най-горното (небето), но същевременно „високо“ в сравнение с дълбините на подземното царство (на древногръцкия Тартар и Аид, на християнския Ад). „Приземеният“ човек следователно е „пропаднал“ надолу в сравнение със страстно отдадения на високите върхове и на планината аскет; но той същевременно е „издигнат“ със съвършено пропадналия обитател на Ада. Освен това над най-високите върхове се намират безкрайните пространства на небесата и в този смисъл „приземен“ е и достигналият най-високите планински върхове; но той е достигнал границата между „високата земя“ и „началото на небето“. Защото

силата на тежестта