Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

от които тръгнахме, т.е. към това, че земята е средина на два полюса, „горното“ и „долното“. Най-горното на земята е планинският връх, най-долното, до което може да се достигне по повърхността на земната твърд, е морският бряг. Тези две естествени (и по естествен път достижими) крайности са изпълнени със значим човешки смисъл, с изключителна ценност за живота. Отчасти казах какво ни дава „високото“ на планината: дух на свободата, чистота, святост, надмогване на телесността, възвишаващи душата чувства, откъсване от желанията на плътта, аскетизъм, мистични преживявания, несравними с нищо друго — които можем да изпитаме единствено когато се намираме на някой „покрив на света“ и т.н. Пространството между морския бряг и планинския връх е територия на свободата, която се „сгъстява“ и „насища“ най-плътно на високото, а надолу е все по-слаба и неуверена в себе си. Какво тогава става със свободата ни на „ниското“, на морския бряг? Тези два края на пространството на свободата не трябва да бъдат разглеждани като прости противоположности — в смисъл че едното е „такова, каквото не е другото“ или пък че на морския бряг намираме точно „обратното“ на това, което ни дава планинския връх; напротив, мястото, където се ражда свободата е тъкмо морският бряг — и затава то е не по-малко възвишено от мястото, където тя достига своята зрялост. Нещата изглежда стоят още по-сложно, тъй като от

символическият „морски бряг“ на живота

може да се „пада“ („пропада“) още по-ниско, по същия начин както от жизнените („житейските“) „планински върхове“ — които не са абсолютно високото, нали над тях са небесата! — са само граница, от която започва истински високото, висшето, „най-горното“. Нека да се опитаме да уловим смисловата и жизнена ценност на „морския бряг“ — мястото, от което започва човешката свобода. Не е случайно, че гърците, поставили началото на европейската култура на свободата, са били народ, живял в непосредствено единство и общуване с едно южно и топло море, на един прекрасен, омайващ душата, проясняващ духа и импулсиращ жизнеността бряг. Наистина, начало на свободата ли е брегът на морето,какво ни дава бляскавата пясъчна ивица, за която копнеем?

Морето, гъмжащото от живот море е символ на живота и самата жизненост, то представя вечно жадната воля за живот и непрескващата страст към телесни удоволствия. Морската стихия е точен образ на стихията на виталността, която не знае покой и удовлетворение, а вечно се стреми към наслаждения, към сетивни преживявания, към сливане и обладаване на едно друго, също така преизпълнено с живот тяло. По този начин първата степен на свободата се въплъщава от освободената в своите пориви и влечения жива плът, която наистина в точния смисъл на думата е основа и корен на всички по-сетнешни прояви на живот — „телесно-физически“ и душевен; тя е „най-простото“, от което като че ли е произлязло всичко друго (а и какво е човекът ако не най-напред едно тяло?!). Оказва се, че човешкото тяло е дълбоко родствено на морето, явяващо се негов „дом“, това е началото на могъщото влечение, което всяко тяло носи в себе си. Както морето поема и обладава потопеното в него тяло, по същия начин и тялото се стреми да се слее с едно друго тяло в еротичната страст, да почувства пълно единение, достигащо чак до усещането за „загубване“ и „разтваряне“. Голото тяло, носено от вълните на „нежното море“, преживява същото, което иска да постигне тялото, носено от вълните на буйната, дива, опияняваща еротика — едно усещане за лекота и безтегловност, за „разпиляност“ в морето на живота и същевременно за пълно единение с него. Морето предразполага и магнетично привлича човека към една неудържима

вакханалия на чувствеността