Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

сиреч Хаосът по някакъв начин се свързва с вечността, от която е произлязло и в която ще се върне (и непрекъснато се връща!) „нашето“ време. Накрая трябва да се отбележи и тривиалната представа на по-късните времена, че Хаосът е първозданна безпорядъчност, „объркана смесица“ на всичко с всичко, т.е. „хаос на нещата“, който започва да отпада едва чрез привнасянето към него на животворна сила. Но в същото време как да се свърже това с уподобяването на Хаоса на „световно яйце“, породило от себе си целия свят — и значи явяващо се носител на самия живот? (Явно за Хаоса представите не могат да са други освен… „хаотични“!) Наричали Хаоса страшна бездна (Орфей), символ на безпределността, „ужасна празнота“, в която се коренят само първоначалните източници на живота, но не и самият живот, „безформена и всичко поглъщаща бездна“, в която всички неща се разрушават и потъват, „разтопено битие“, от което космическото първоединство се появява и в което то ще загине, „принцип на ставането“, но и „вечна смърт за всичко живо“, „вечно творящо живо лоно за всички жизнени оформености“, „всемогъщ и безлик“, но всичко оформящ (макар и сам безформен) Хаос, „световно чудовище“, същност на което е пустотата и нищото (в които обаче е заложено всичко) и т.н. Тази плътна представа за Хаоса, която е изразена от руския познавач на гръцката митология А.Ф.Лосев, е напълно достатъчна за нашите цели.

След това иде

Уран, „небето“ и „небесното“

като компонент на гръцката онтологическа картина. Този бог, принадлежащ на най-старото поколение богове, бил съпруг на Гея, която, впрочем, сама го родила, а след това встъпила в брак с него — от който се родили хорите, нимфите, морето (Понт), титаните, киклопите, сторъките и голямо множество деца с чудовищен, ужасен вид. Уран притежавал безкрайна плодовитост, самият той бил изпълнен с ненавист към грозните си деца и затова ги криел обратно в утробата на Гея, която от това тежко страдала. Земята замислила да облекчи съдбата си и затова подучила най-малкия си син, Кронос, да скопи със сърп плодовития си баща: което младежът с готовност направил и така сам поел върховната власт. Така завършила ерата на боговете-чудовища и на първите хаотични стихии, след която започва времето на усъвършенстването на божествените властелини на света — открито от самия Кронос. Уран или Небето е мъжкото начало, което едновременно е и „синовно“ спрямо Гея, а също и вторично (Гея сама го родила, както казахме, бидейки женското начало на битието). Уран се нуждаел от лоното на Земята като „възприемаща“ (или поемаща) плодоносната му мъжка сила, но Земята не могла да понесе безкрайната потентност на Уран, оттървала се от него с помощта на сина си и така си открила възможността да встъпва в нови бракове, преследвайки свои си цели. Това, че първичното мъжко начало било така безболезнено отстранено и елиминирано от женското е може би най-важна особеност на гръцката митология, която по странен начин признава превес и дори хегемония на женското начало в най-ранните времена. Трябва да се признае, че и Кронос, и по-късно Зевс като върховни богове не притежават така ярко изразена мъжественост (стигаща до „пароксизъм“, безкрайно „дива“ и „неизтощима“!), погубена, впрочем, съвсем безславно от сина тъкмо заради безграничната си пораждаща сила. Така постепенно се сменят местата, Гея става „иницииращата“ раждането сила, а „Небето“ и „небесното“ придобиват съвсем немъжествен и дори „безполов“ характер (това се запазва и засилва в по-късните представи). Гея, почитана завинаги оттук нататък, никога не е била лишавана от власт, нейното предимство и първичност се запазват непокътнати, докато съдбата на Уран, както видяхме, била съвсем неблагополучна и — именно като мъжко начало, като мъжественост — с променена насока. Уран и Небето повече не са в първоначалния си облик тъкмо заради Гея и Кронос, те се изпълват с нов смисъл, в някакво отношение обратен на този, с който са се появили в началото (мъжествеността на Небето тежко пострадала: Уран бил „скопен“!). Затова да продължим с

Гея, „Земята“ и „земното“