Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

ако така може да се определи смисъла,който носи в себе си титанът, най-млад син на Уран и Гея. Известно е, че той скопил баща си и се възцарил, вземайки за съпруга сестра си Рея. Предсказанието на Гея че Кронос ще бъде лишен от власт от собствения си син довело до това, че той се опитал да надхитри даже своята съдба — и затова „поглъщал“, „изяждал“ всяко от децата си в мига, в който то се раждало. (Дали оттук не идва поговорката, че „Ненаситното време изяжда всичко“?!) Рея обаче, подучена от Гея, при раждането на Зевс вместо сина си предложила на Кронос завит в пелена камък, той го погълнал без да разбере измамата, а когато Зевс пораснал, дошло времето за изпълнение на предсказаното. Възмъжалият Зевс по съвета на своята жена Метида („мисълта“) опоил Кронос с вълшебно питие, благодарение на което бащата повърнал изядените преди зевсови братя и сестри. Така под предводителството на Зевс започва войната на боговете с титаните, продължила десет години и завършила с пълна победа на младите богове: титаните били хвърлени в Тартар, където стенели под охраната на сторъките чудовища (също техни деца, впрочем, но страдащи от това, че са ги създали така грозни, безобразни — и затова ненавиждащи родителите си). Сред децата на Кронос се отделя кентавърът Хирон, известен със своята мъдрост (съществото, обединяващо кон и човек, не може, изглежда, да не е мъдро!). Според орфическата традиция Кронос се помирил със Зевс и останал да управлява „островите на блажените“ (за които не се знае къде се намират!); оттук иде представата за царстването на Кронос като щастливо и блажено време. Ясно е, че Кронос пряко се свързва с времето, с „хронос“, той е нещо като бог на времето. За римляните Кронос е именно Сатурн, възприеман като символ на неумолимото време. Известни са сатурналиите, празниците в Рим, при които, между другото, господарите и слугите си сменяли задълженията (в някои страни, изглежда, тези празници през последните десетилетия никога не са свършвали — например у нас, в България, в която слугите продължават да се държат като господари вече повече от 50 години: поради което и страдаме). Позицията на Кронос сред онтологическите начала в лицето на титаните и боговете е твърде интересна: сам върховен властелин, отнел властта на баща си, по предписанието на съдбата също бил лишен от нея, и то от собствените си деца — олимпийските богове. Излиза, че това, което Кронос направил за да се възцари, му било върнато от неговите собствени деца — и така той изпуснал върховната власт. Символиката тук е ясна: това, което времето дава, то го и отнема — в лицето на порожденията си, своите „деца“; другояче казано, това, което печелим в своето време, тъкмо заради коварството на времето го и губим, лишаваме се от него. В радостта от преживяваните мигове се крие и предусещаната скръб, която ще дойде на нейно място: тъкмо защото времето е „отлетяло“, тъкмо защото този (времето), който нещо ни дава, той ни и го взема.Тази, струва ми се, е „поуката“ от историята на Кронос…

Така стигаме до

Олимп, „олимпийското“ начало

на живота и битието. Какво носи в себе си многопластовият символ на Олимп?