Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

и пр., то на такъв трябва да помогнем да спре да говори празни приказки, да злоупотребява с думите: те не са ни дадени за да прикриваме, а за да изявяваме истината и „вярното“. А това може да стане лесно като му припомним, че именно относителността (съ-относителността) поражда абсолютността на посоките чрез наслагването на „горното“ на множеството изкачващи се и устремили се нагоре хора, а също и като забележим, че обратното на всяко „горно“ е именно „долно“ и „нисше“ — тук всички спорове са излишни, разсъдъкът трябва да замлъкне пред правото и истината. Дори и да е вярно, че „всичко е относително“, то от това следва, че е относителна и самата… относителност, от което пък се извежда абсолютността на нещата, за които „не се спори“, излишно е да се спори. Кои обаче са нещата, намиращи се „горе“ (които се достигат със значителни усилия именно заради тяхната ценност) и, респективно, кои са „долу“ — и значи до тях лесно можем да се „смъкнем“ и пропаднем? Другояче казано, кои са

„мировите места“

„местата“ за света, които изобщо определят посоките — както в пространството, така и във времето, „течащо в нашите гърди“, благодарение на което всичко става и… загива?

Най-отгоре за човека, за всички нас е „небето“ и „небесното“, най-отдолу е „равната земя“ и всичко „земно“, „приземено“, „вкоренено в земята“. Човекът живее между тези два полюса, разположен е между тях: с краката си стъпваме на земята, а „отгоре“ е главата, която изглежда ни подтиква да се стремим към високото и небесното. Това, че за разлика от „другите земни животни“ — които са разположени с тялото си паралелно на земята — човекът стои вертикално на нея, това, че ние наистина стоим, докато животните всъщност „пълзят“ по земята с четири крака, едва ли е лишена от смисъл подробност. Изглежда духът на човека е локализиран в горната част на тялото — главата и сърцето — поради което тъкмо той го е изправил „на два крака“(а не… „избуялата трева“ на шегобийците Дарвин и Енгелс!), поради което ние сме заели „стратегически“ крайно различна позиция спрямо света; това е многозначителен факт, свързан по тайнствен начин с човешката екзистенция, която коренно се различава от „животуването на животното“. Духът ни „тегли“ нагоре, но въпреки всичко сме стъпили здраво на земята: птиците ни превъзхождат, те не са така зависими от „земното“ и силата на инертната тежест (макар че и човекът намери начин да лети, включително и в пространства, до които не е достигнала нито една птица: Луната!).

Самата земя съдържа „възвишения“, „хълмове“ и пр., а сред тях най-високи са планините, чиито върхове като че ли опират в небето. Всяко човешко движение е или по плоската, равна земя, или се отклонява от нея и се устремява нагоре, т.е. по посока към небето. Съществуват и „подземни селения“, това са недрата на земята (пещери и пр.); границата между земно и подземно е очертана от нивото на морето (водата е склонна да заема винаги ниското и да го изпълва), а повърхността на морето съвпада с най-ниското на земята и „най-горното“ за подземното; самото море по този начин започва от тази граница и заема в своите дълбини изцяло подземни пространства. В този смисъл от особена важност е

символиката на земята, морето и планината

разположени по оста „горе-долу“, „висше-нисше“ и, вероятно, „ценно-малоценно“ (?). Екзистенциалните измерения на тези символи, тяхната значимост за човешкото съществуване — която всеки чувства непосредствено, стига да си е „открил“ душата за смисъла — трябва да бъде изразена по възможност най-плътно и осезаемо: в същата степен, в която ги преживяваме непосредствено, пряко. Животът на земята, на „грубата твърд“, е съвършено различен от този на планината и на нейния връх, а също и в сравнение със съществуването в единство с морето. Дали тези различия не се дължат на особеностите в начина, по който тече времето — отекващо във цялото ни същество и съществуване — било на земята „долу“, било горе на планинския връх, било на блестящия от светлина морски бряг и в нежно обхващащата цялото ни тяло морска вода?