Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

на този човек — и затова тя е саморазкриване на това, което наистина си. Тя не е бягство от себе си, произлизащо от ужаса да признаеш себе си именно като „такъв“ (с всичко, което ти е отредено), тя е дръзновено търсене на себе си в рамките на даденото ти от Бога, т.е.в рамките на интимното и неизменно естество, от което си неотделим. Впрочем, думата „естество“ е безкрайно изразителна: „естество“, два пъти „есть“ („е“), форма на „съм“, другояче казано, на битие, съществуване; „преведена“ по един философски маниер, естество би трябвало да означава: „битие на онова, което е“, „битие на това съществуващо“ в неговата ист-ина. („Ист-ина“ също съдържа корена на „е“ и на „съм“, от „есть“, станало „ист-“!) От всичкото излиза следното тълкуване: аз не съм нещо различно от това, което съм, а двете съвпадат, аз съм аз в началото като възможност да бъда себе си, което после трябва да стане действителност на моето автентично и конкретно определено човешко битие; във всеки човек е „вложена“ като възможност една самобитна истина, на която той трябва — в съществуването си — да отговори изцяло, да я „покрие“ и постигне — нищо повече от това не ни е дадено, не ни е възможно да „правим“ себе си „из основи и по начало“, а само в определени граници, но и това не е малко; животът изглежда служи на това да разбера (да удовлетворя „любопитството“ си!) какво всъщност и наистина съм, т.е. да стана „истински“, „естествен“, „автентично съществуващ“ и пр., да отговоря на идеята за човек, на която съм дълбоко причастен (казахме, че „битие“, „истина“ и „идея“ изцяло съвпадат). Оказва се, че различието между двете форми на неудовлетвореност се заключава в противоположните посоки, в които в двата случая се върви. Извратеността, бягството от себе си е насочено не към своята истина и същност, а се „оттласква“ от нея и се отдалечава от своето естество, тук добри са пътищата, които водят далече от нас самите. В същото време търсенето на себе си и на своята истина се движи по пътища, които без излишни лъкатушения ни водят по възможност право към нас самите, които ни приближават, а не отдалечават от нашата самобитност, от естеството, дълбоко вкоренено във всеки един от нас. Но описанието на тези две насоки на движение в измеренията на времето все още ни предстои, тук само ги констатираме по-определено.

Ще добавя тук само това: искането да бъдеш, да стигнеш в своето бъдеще онова, което всъщност си, лежащо в основата на търсенето на самия себе си, съвсем не е някаква примиреност,

съзнанието за обреченост

не е присъщо на това съществуване. Нашата свобода не се свежда до това да искаме „всичко“, свободата на човека има ясна граница: това, което можеш да бъдеш, основавайки се на онова, което си „изначално“, „по принцип“ и по начало, наистина и по един естествен начин (тъкмо себе си съвсем не бива да „насилваме“; най-напред към себе си трябва да сме свободни!). Напротив, свободата се корени в непреодолимото „аз съм аз“, което оживотворява съществуването на човека, избрал себе си за свой единствен и водещ ориентир. „Аз съм аз“ означава движение в ясна посока, без връщания назад, тук „указателни табелки“ не са нужни, а пътуването е смислено, съвсем не хаотично и не знаещо какво иска.Бягството от себе си (а бягащият от себе си не може да се опре на друго, освен на „общността“, на безличното, на дезиндивидуалността и дезиндивидуализацията), което толкова много хора, без да знаят това, непрекъснато „правят“, се определя от формулата „аз съм не-аз“ или „аз не съм аз, себе си“, която е формула на провала на личността и на самоунизеността, сама потъпкваща своето достойнство. Човек не може да бъде едновременно „навсякъде“, както и не може да върви по много пътища в едно и също време; да искаш да си „навсякъде“, дори най-малко на две места едновременно, означава да искаш да си никъде — ако можем поне веднъж да послушаме тук своя разсъдък. Поемайки по своя, по единствения път, който ни е отреден в този все пак кратък земен живот, ние се предпазваме от

фаталната опасност да бъдеш… никъде

тоест не при себе си. Изборът на път, който така или иначе непрекъснато правим, има две алтернативи: към себе си, от една страна, или пък към… „не себе си“, т.е.към нищото на безкрая, който ни обкръжава — от друга. Няма среден път, тук никаква хитрост не може да ни помогне: или търсим себе си — и в наше лице човека, подобно на Диоген — или се отказваме от себе си — подобно на онези, които му се присмивали; защото ходел „посред белия ден“ със запален фенер, повтаряйки „безумно“: „Търся човека, не виждам човека!“ (Той наистина не го виждал всред многолюдната, но безлика тълпа; а ние забелязваме ли го?!)